Ти продължавай да грешиш – човешко е.

И да бродиш в сънища, по пътищата водещи отвъд чудесата.

Ти продължавай да бъдеш сам – няма зла орис в това, знаеш ли колко дълго бях сама преди да дойдеш тук.

Странно е колко много лица има времето и как не можеш да забравиш единствено нещата, за които съжаляваш. Още не мога да се разделя с някаквя забравена част от теб...От тук тръгваме ние – този път различни, след същите стремежи, само че други...

Ти продължавай да се домогваш до фалшивите реалности, в които имаш нужда да съществуваш, продължавай да грешиш. А аз ще си замълча – като някой, който не може да те осъди, но не може и да ти прости. Някой чужд, и все пак толкова близо – невидимо съм те прегърнала.

Не мога да ти помогна – странно е вече колко съм безвластна над твоята съдба. Болестно безсилие...

А колко много искам да съм до теб чак сега, когато съм ти чужда – отдавна погребахме и диалога и чувството...

Не спирай да вървиш – не е грях да оставиш толкова безсъници след себе си в мен – отдавна не можем да се афектираме от това.

Само че ме убиваш – всяка твоя грешка е моя, всяка вина поемам аз – аз сам виновна, че ти изобщо съществуваш – аз те измислих и допуснах в усещанията си. Иначе нямаше да те срешна даже.

Не мога да ти позволя да страдаш от тези /мои/ грешки. Заради другите хора.

Не мога да допусна да си нещастен, да не се сбъдват сънищата ти или да спреш стремежа си заради моментен проблясък.

Не си намирам място в твоята картина. Даже не мога да ти помогна.

Нямам право да съм тъжна, нямам право да бягам, да плача, не мога да се върна или да продължа да те обичам.

Събуждам се в съня си – трябва да бъда силна – ясно е няма да се върнеш. Непоправимо е...

Аз ще остана тук, като грешка, от която си извлякъл поука. Ще съм неподвижна подпора на миналото. Тук ми е мястото...

А ти лети...

И продължавай да грешиш...