коментар: По момичешки нежна, по женски сериозна. Книга за всички онези трепети, тревоги, неудобства от това да бъдеш жена. Докосва те точно там, където не си очаквал - в собствените ти мечти. Разсмива те. Калина има своята кариера, своя идеален, приятен живот. Но е сама. И иска бебе. Иска да й е разхвърляно, да й ухае на семейство. Иска да целува, прегръща и да бъде споделена. Но някак, докато е търсела идеалния и правела кариера е пропуснала очакваното време за това. И един ден се събужда като “стара мома”. Накъде решава да поведе живота си? Е, ще разберете като прочетете “Стари шлагери и крем брюле”

aвтор: Красимира Кубарелова
книгата може да закупите - примерно - оттук

ОТКЪС:
Освен че имам календар, в който отбелязвам дните, в които не съм правила секс, аз съм специалистка по депресии и нещастни любови. Животът ми е низ от депресии и нещастни любови. Специалистка съм. Първата ми нещастна любов беше голяма естествено. Той беше момче от провинцията, амбициозно и кадърно, целеше се нависоко. Разделихме се през последната година в института, защото той се оказа привлечен от дъщерята на ректора или от самия ректор - не разбрах добре. Ама първата ми голяма любов наследи тъста си - ректора.
       Втората ми любов пак беше голяма естествено. Той беше най-загадъчния тип, обвит в тайнствени ангажименти. Появяваше се и изчезваше и ме държеше в неведение относно живота, чувствата и намеренията си. Бях ту в облаците, ту дълбоко под земята. Толкова тайнствен тип! Докато един ден не ми звънна една мацка и се представи като любовницата му. И ме заплаши че ако продължа да се виждам с него, ще ме издаде на жена му. Не ме беше страх, защото нямах какво да крия, но ме впечатли това, че ме заплашва не със себе си, а със съпругата на тайнствения господин. Веднага ми стана ясно кой е човекът с авторитет в този любовен триъгълник. И че няма да направим каре.
       После, вероятно асцендентът на зодията ми е рак, защото направих крачка назад. Към първата си любов... Той се появи една вечер на вратата с букетче цветя - беше толкова тъжен и самотен, че не ми даде сърце да го отсвиря. Сбъркал бил, че се омъжил за дъщерята на ректора. Не бил щастлив, можел да е щастлив само с мен. Обаче е толкова добър, че не може да я накара да страда. Тя сега си сменя работата, малко по-нататък ще й каже, че се връща при мен. И така - малко по-нататък, малко по-нататък - минаха две години. Оттогава почнах да намразвам съботите и неделите. И в Морската градина не бях стъпвала заради него. В един петък се срещнахме - бях на седмото небе. Тази събота той щеше да каже на жена си, че има друга в живота му и от понеделник ще сме заедно завинаги. Излязохме с Мари и Юлето да полеем добрите новини. И както си вървяхме към ресторант „Хоризонт“, точно до Мостчето на влюбените видяхме моята първа любов и дъщерята на ректора да се държат за ръка. Това го преглътнах. Все пак са живели толкова години заедно - нормално е да си подадат ръка за раздяла. Но после, той я наметна с жилетка. И не знам защо, точно този жест с жилетката ми се видя така интимен, че най-накрая прозрях, че в понеделник той няма да дойде при мен. Във вторник смених номера на телефона си и ключа от вратата. А после Мари и Юлия ме вадиха една година от поредната депресия.
       После дойде една трета любов, за нея даже не съм сигурна, че беше любов, още по-малко голяма, по-скоро беше опит за съвместно съществуване. При мен се нанесе един колега от друга банка. Двоен колега, така да се каже - хем стар ерген като мен, момата, хем работи в банка. Предложи да ми плаща наем, но лесно склони да живее без наем, когато предложението му ме изуми. Държеше само на здравословен секс, топла храна и изпрано бельо - това щяло да удължи живота му с петнадесет години по статистически данни. Много държеше на добре изпрани ризи, третирани с омекотител и ароматизатор, и на правилно сгънати чорапи. И някой да носи и да взема от химическо почистване костюмите му. Държеше в неговата част от гардероба да има надписи, например „чорапи“. И като отвори чекмеджето, на което пише „чорапи“, там наистина да са сложени неговите чорапи. И да са подредени по цвят. И на други дребни работи. От своя страна, той плащаше половината сметка за тока, проверяваше седмичните ми харчове за храна и даваше своята лепта. Обаче ако в покупките имаше биричка - а той за нищо на света не пие биричка - изваждаше от общите сметки моите персонални харчове и така си плащаше половината. Същото се отнасяше и за кислола, и за други работи. Най-голямото ми отмъщение беше, че когато се разделихме, смесих чорапите му - бели, черни, кафяви и сиви заедно; и даже не ме домързя да сгъна чифтове от цветни и едноцветни чорапи. Кой знае колко е страдал!
       Първата ми любов ограби мечтите ми, отне ми увереността, че мога да съм обичана, освен ако баща ми не е ректор; втората отне най-сладкото у мен -доверчивостта, доверието в хората, в чувствата, в отношенията, а третата ме довърши.Отне вярата ми, че някога ще има свестен човек до мен.
        Не ми е в характера да оставам дълго тъжна, а пък и не си падам по хленченето, ама никак даже. Не плача не защото не ми се плаче, а просто защото очите ми се подуват, носът ми става на камбичка, а и отдавна знам, че плачът не помага.
        „Тия дни ще се омъжа. Всъщност първо ще правя секс. Фасулска работа е - който не е пожелал, не го е направил. Тия дни ще си намеря гадже и готово... Какво ще му мисля! Мъже много. Пък и след три неуспешни опита със сигурност четвъртият ще е успешен!”- повтарях си като мантра.Не бързам да се омъжвам, това ми е версията за пред роднини и за пред приятели. Защото съм горда и мразя да ме съжаляват, още повече първите думи, които съм казала, сигурно са били: „Аз мога” и „Аз сама”.
        Ако някога напиша книга, то знам как ще се казва и какво ще пише в нея. Ще се казва „Борбата”, като вестник „Търновска борба”, но в нея ще пише за моите борби - за борбата ми с килограмите, с целулита, с бръчките, с безбрачието. Борих се много, но нямам спечелена война, ама и пленено знаме нямам. Излизам от една борба и влизам в друга - и така, докато съм жива, със знамето напред. А сега - не бих искала някой да плени знамето ми и да ме остави сама и безутешна.
       И защото повечето ми познати ми завиждат, не искам да ги разочаровам - аз имам кариера, е не най-блестяща, но все пак: кредитен инспектор в банка не е малко. Имам си дом, уютен и просторен, със спалня и детска, която сега е нещо като склад за дрехи, кухня, която не се налага да почиствам просто защото не готвя, хол с плазмен телевизор и едно цвете в саксия. Цветето е просто така, защото излезе много издръжливо.
       Животът ми е лъскав. Ходя на екзотични екскурзии или където си пожелая.. Нямам силикон, нямам целулит, Паулу Куелю не ми е любим автор просто защото съм прочела повече от седем книги в живота си. През годините съм правила всичко необходимо за тялото, за ума, за душата си. Не съм лишила душата си от нищо. Водила съм я на изложби, концерти, угаждала съм й, подслаждала съм я. Същото може да се каже и за съвестта ми - правила съм всичко най- добро за нея. С едно изключение. В последно време не виждам смисъл в нищо. Не разбирайте, че не виждам смисъл в йогата или в масажа с мед, или във фитнеса. Това го имам, но ми е малко. Искам нещо повече. Искам това, което исках и на двадесет, и на тридесет години и на тридесет-и-години. Искам семейство.
       Самотна съм. Заменям хубавия си, подреден и егоистичен живот за семейство. Не искам много, искам обикновено семейство, толкова обикновено, колкото семейството на майка ми и баща ми. Едно мое семейство, за което да се грижа. Всички около мен имат семейства. Ще ми се и аз да съм като тях. Искам да водя тайнствени разговори по телефона с деца и мъж, да тичам след работа, да пазарувам, да влача пазарски чанти, да бързам да приготвя вечеря преди новините, да мия чинии. Е, чак толкова не искам. Моето семейство ще е модерно. Със съпруга ми ще си поделяме задълженията. Той ще пазарува и ще готви, а аз ще слагам масата, ще изтърсвам покривката след вечеря и ще подсушавам чиниите, които той е измил. Мога и да отварям прозореца, за да проветря кухнята. Може би мога един път в седмицата аз да измивам чиниите. Какво се оказа - той ще прави две неща, а аз цели четири. А, не... Не бих могла. Не би трябвало. Ами маникюрът ми да не е без пари! Да си семеен означава всеки ден да правиш жертви и икономии в името на семейното добруване, затова няма да мия чинии, за да не утежнявам семейния бюджет с харчове за маникюра си! Маникюрът трябва да се пази. Струва пари!
       Но реалността е друга. Отивам на екскурзия до Анталия - пари да троша, отново сама. В луксозен хотел, всички екстри са включени в цената. На рекламната брошура има снимка на бар в басейна - много романтично. На лунна светлина мъж и жена пият разхладителни напитки и се подкрепят с екзотични плодове. Къде другаде, ако не в басейна на Анталия, ще срещна половинката си!
       В събота отидох за последно да нахраня моята приятелка - катеричката. Тя ме очакваше или поне така ми харесва да си мисля. Сложих й купчинка орехи и лешници, да й стигнат за цялата седмица, докато съм в Анталия.
       Но пак имам несбъдната мечта. И този път тръгвам сама. Да отида и аз веднъж на екскурзия - не сама, а с гадже. Да ми носи той куфарите, да ме глези с подаръци. Да се къпем в басейна вечерно време и да пием коктейлчета от бара в басейна, а луната да огрява сплетените ни тела. Пак се размечтах. То така не може. Имам толкова много мечти, че трябва да ги степенувам. Първата ми и най-голяма мечта е да си имам едно пухкаво бебе с гънки и гривнички по крачетата. И да мирише като Волен. И така да ме гушка - като него. И да се смее като него с беззъба уста. И да му намеря подходящ татко... тоест предварително да съм го намерила. И да сбъдна мечтата на Мамчето да стане баба. И да изпием ракията, дето татко е запечатал, когато съм се родила. Мъж, с такъв железен характер, който има в мазата си двадесет литра първокачествена отлежала ракия и не я пие, а я пази за сватбата на дъщеря си, заслужава да стане тъст. И да си пие ракията със зетя. А дъщеря, която не сбъдва мечтите на родителите си, е позор за тях.
       После приготвих багажа си, сложих си няколко маски, направих си маникюра и тръгнах към летището. Минах през мамчето да се сбогуваме и да й оставя ключовете, за да полива моето цвете. Ама и да не го полива, няма проблем, то е свикнало на редки жестове на внимание от мен. Ще оцелее.