ровейки се в http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=319&LangID=1 
откривам много познати песни.... неподозирайки че техен автор е Михаил Белчев...
споделям ги с вас!!!


Безсъница

По стълбите тичат

задъхани струни.

В празната къща се буди от сън

прашна китара.

 

От ъглите тръгват

забравени думи.

В прозореца някой подсвирква

и сяда отново до мен.

 

Лица и огньове

под мен се прегръщат.

Земята се свива от мъка

по чужда планета.

 

Пулсира небето

и някой се връща,

захвърлил монета зад себе си

някога в стария двор.

 

Лица и огньове

под мен се прегръщат.

Земята се вдига на пръсти и нежно

целува небето.

 

Кога ще се върнеш?

Кога ще се върнеш?

От тъмното песен възкръсва

и сяда отново до мен.

 

Изсъхна лозата,

към тебе извита.

От дългото чакане времето спря

в мойто огнище.

 

Кога ще се върнеш?

Кога ще се върнеш?

От тъмното песен възкръсва

и сяда отново до мен.

По първи петли

От шума на много хора,

от досада и умора

към съня си тръгвам и мълча.

От пера на късни птици,

от заплетените жици

не намирам своята врата.

Откога не съм се връщaл

в този град и в тази къща,

откога ключът ръждясва в мен?

Под прозорец на мечтател,

от тъга по стар приятел

ще осъмна с цвете във ръка.

По първи петли

закъснели следи

преминават през мен

и потъват в очите ми

сутрин.

Прах от звезди

и подкови звънят

на протрития праг

и възкръсва денят ми

сутрин.

От вика на някой буден,

от смеха на някой влюбен

ще усетя, че съм жив и нужен.

Сред пера на ранни птици,

сред безброй висящи жици

ще намеря своята врата.

Откога не съм се връщал

в този град и в тази къща,

откога ключът ръждясва в мен?

Под прозорец на мечтател,

от тъга по стар приятел

ще осъмна с цвете във ръка.

По трети петли

уморени мъгли

се разкъсват от страх

и се впиват в прозореца

сутрин.

Старият ключ

се огъва от студ

и го няма домът,

и я няма вратата ми

сутрин.

Пак ще се прегърнем

Мен ми стига.

Ти си тук.

Имаш още мойто рамо.

Стига ми, че без звук

пак се прегръщаме.

 

Тичат, блъскат се в нас

думи, погледи.

Никой и днес не разбра

как сега се завръщаме.

 

Колко улици със теб извървяхме

под небе и липи

пак да се намерим,

пак да се прегърнем

завинаги.

 

Как един без друг сме живяли

в този свят от бетон и стъкло,

мъдър свят,

в който всеки със вик се е раждал

и очаква до днес любовта си.

 

Мен ми стига.

Ти си тук.

Имаш още мойто рамо.

Стига ми, че без звук

пак се прегръщаме.

Лодка в дъжда

Дъждът вали, вали като преди...

Пълзи и дълго дращи по стъклата,

а аз и този път оставам прав

във тишината.

 

Като светулка плахо примижа

една цигара някъде далече

и аз дочувам шепот на жена,

която тръгва, тръгва вече.

 

Дали пътува и сега

онази малка книжна лодка,

която сгънах на шега

над някаква дъждовна локва.

 

А после пратих я към теб

с молба при мен да се завърнеш,

дори в това море от много дъжд

ти до побързаш, да побързаш.

 

Сега вали, вали дъждът по прозореца.

От вестник стар изрязвам стих

с много, много болка

и препрочитам на глас как търси бряг

в море от хора и дъжд

книжна лодка.

 

Дъждът и този път вали, вали...

Пълзи и дълго дращи по стъклата,

а аз запалвам клечка от кибрит

във тишината.

 

И само тази малка светлина,

изгаряща от болка във ръката,

дано покаже пътя към дома

на лодката и на жената.

Моя любов

Заради очите ти си струва

да отмина всяка лоша дума

с мълчание, моя любов.

Заради косите ти си струва

да заспивам сам и да сънувам

узряла ръж, моя любов.

С теб до днес преживях

и вина, и дни на радост,

но чак сега казвам аз:

 

Заради ръцете ти си струва

да прегърна огън и да чувам

вика ти в мен, моя любов.

Заради един човек си струва

и едно море да се преплува

в безлунна нощ, моя любов.

С теб до днес преживях

и вина, и съдба,

но чак сега казвам аз:

 

Заради един живот си струва

да живееш, без да се преструваш,

че не грешиш, моя любов.

Заради една сълза си струва

да простя и пак да те целувам

до сетен дъх, моя любов.

 

Къде си, лято

Тръгна си от тук лятото горещо,

но остави пак следи във нас.

А една вълна дълго ще ни търси,

за да ни нашепне почти без глас:

 

"Защо оставихте да стене самотното море

и то ме прати, за да ви намеря.

Защото този бряг е пуст и няма го смехът,

със който се прегръщахте до вчера."

 

Още си е там пясъчният замък,

който вятърът не разруши.

Може би сега, скрит зад някой камък,

чака да разтвори за нас врати.

 

Защо оставихте да стене самотното море,

с крила написа тръгващото ято.

Без вас какво е този бряг и синьото небе,

без вашата любов какво е лято?

 

Връщай се при нас, мило наше лято,

огън върху пясъка да накладем.

Връщай се при нас, мило наше лято,

слънце във косите си да заплетем.








 утре е ден

Пак говорим с теб по телефона.

Тази нощ за мен той е икона.

Този път ще чуеш истини,

скрити в първата ми изповед.

 

Още ли обичаш бяла роза?

Можеш ли в дъжда да тичаш боса?

Още ли сънуваш мен и теб във някой град

с гълъби и със зелен площад?

 

Но сънен глас отегчен

идва чужд и далечен.

И уморен казвам: "Лека нощ!"

И утре е ден.

 

Още ли обичаш бяла роза?

Можеш ли в дъжда да тичаш боса?

Още ли сънуваш мен и теб във някой град

с гълъби и със зелен площад?

 

Но глух сигнал отдалеч

идва тих чужд и безплътен.

И уморен казвам: "Лека нощ!"

И утре е ден.