като го измисля ше го напиша :: ловецът на облаци

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

21.10.2009 23:16 - ловецът на облаци

Автор: thedarkangel1977 Категория: Изкуство

Прочетен: 1139 Коментари: 0 Гласове:

Фото-импресия

Станах сутринта рано. Бях решил да отида в близката планина да снимам. Вече нямаше какво да снимам. Нямах вдъхновение. Жената на живота ми ме напусна. И всичко се обезмисли.
Направих си кафе. Нахраних котката взех канона и тръгнах към паркинга. Качих се в джипа и не знаех на къде да поема. Една тягост в душата ми стегна сърцето ми. Исках нея да снимам – душата ми. Напукана и тъжна.
Запалих цигара и лениво оглеждайки се напуснах столицата. Канона седеше на седалката до мен и се люшкаше в зависимост от неравностите по пътя. Музиката в джипа кънтеше в хардрок стил. Реших днес ако не намеря обект за снимане да се откажа от фотографията. Сутрешния хлад влизаше през отворения прозорец и галеше голите ми гърди. Пътищата постепенно към планината опустяваха в броя на коли. Музиката вливаше енергия в стройното ми тяло. Влизаше в тъпанчетата ми – така както светлината докосва фотолентата. Днес обаче бях взел цифровия канон. Хората казваха, че аз имам талант но аз се чувствах никой. Очите ми страдаха – виждаха всеки ден кадри; спомени; жени; птици; деца; устни; пейзажи. Очите ми страдаха – имах един сън в миналото си. Видях Господ.
Сънят беше нещо от сорта: „Вървях по прашен път. Срещнах млада жена с боси крака – край бистър ручей, да точи вода. Помолих я да и снимам прашните глезени. Тя се усмихна и със знаци ми показа, че може. Беше няма. Снимах ги – глезените и се събудих. Облян в пот. Защо!”.
Още търся тези глезени. Запалих цигара а не бях пушил от година – две. Надявах се да намеря тези глезени – да ги снимам. Обикалях селата но уви. Само старите хора напомняха за онези времена, когато е имало подобни глезени.
Вървях по Витошка и гледах глезените на младите жени. Нищо. Нищо не ме удряше в окото – липса на вдъхновение. Умирах.
Преди 3 дни видях през прозореца божествена гледка. Беше рано сутринта. Планината беше покрита със скреж; имаше облаци; имаше светлина; планината ме привлече.
Сега отивах пак към нея. Снимах я тогава през прозореца – качество нямаше. Но снимката носеше енергия която ме привличаше и сега. Разпечатах си я. Тя сега е пред мен на огледалото за задно виждане. Привлича ме.
Джипа вече вървеше по черните пътища на планината. Преместих канона в една ниша да не падне случайно заради дупка.
Увеличих още 3 степени музиката и тъпанчетата зловещо започнаха да вкарват дивата музика в мозъка ми. Цигареният дим вливаше поредната отвора в дробовете ми. Сетих се за една снимка – преди 4 години. Жена без зъби – паднали и заради пушенето. Но беше щастлива. Усетих това нейно щастие; снимах го – предадох го в беззъбата и усмивка. Взех някаква награда от някаква изложба. Тази награда сега е нейде в прахта на спомените ми.
За спорта спрях джипа и отворих вратата и снимах едни щъркели. Любимите ми птици. Хората не са като птиците. Не могат да летят но мисълта им лети. Моята сега летеше към глезените. Прашните глезени. Селската мома. Сънят ми.
Винаги когато се любех с гаджето ми след това гледах глезените и. Искаше ми се да са прашни. Един път я карах да ходи в прахта и да се опитам да пресъздам тази снимка но не стана. Беше суха снимката. Мъртва. Парче месо в прахта.
Надигнах шишето с бира и увеличих още една степен музиката. Джипа вървеше нагоре към зелената планина. Беше пролет.
Бях си взел един хляб; няколко домати; сирене; бира и пак бира. Месо не ям. Живея праведен живот. Вярвам в господ и във фотоапарата си.
Пътя вече го нямаше. Имаше само природата. Спрях. Излязох – нарамих раницата с всичките и атрибути. Заключих колата. Сложих си слънчевите очила. И така гол до кръста; с джинси и фотоапарат на шията закрачих към планината, която ме привличаше. Денят беше странен. А пък имах и бира в лявата ръка. Дали това беше моят ден. Дали днес щях да срещна прашните глезени.
В далечината чух звън на овчи или кози звънци. Не бях снимал тези животинки и стопаните им от много години. Писнало ми беше от манекенки и сухи кожи и мек грим и разни такива простотии. Или пък от голите им тела. Мъртви души.
Закрачих към звука. Чановете бяха тихи и напевни – дали заради двете бири или заради мъката в сърцето те ми върнаха съня и аз все едно вървях и сънувах. Две неща в едно. Звука на чановете влизаше в ушите ми. Природата бе замряла и чакаше. Не знам какво чакаше. В странно предчувствие приповдигнах канона – готов за снимка. Изневиделица чух тихи но бързи стъпки и седем кучета ме наобиколиха за минути ръмжейки тихо и следейки ме спокойно. Спрях. Студена пот започна да се стича по тялото ми. Чановете продължаваха да пеят. След около петнадесет минути покой над поляната се чу силно свиркане и кучетата изчезнаха по посока на човека издал звука. Аз просто седнах и нервно хвърлих полупразната бутилка с бира в близкия храст.
Треперех. Не знам от какво. От животните ли дето щяха да направят от преходното ми тяло рани и наранена плът. Не знам – леко във времето се успокоих. Чановете още пееха. Не знаех какво да правя. Да продължа ли или да се върна. Вярвах в съдбата си. Станах и продължих предпазливо към песента на чановете.
След около сто и педсетметра намерих малко стадо. Пазено от същите седем кучета. Човек не видях. Кучетата ме наблюдаваха. Извадих предпазливо апарата и го вдигнах за да снимам стадото и кучетата. За пръв път виждах такава гледка. Зеленина; песента на чановете; стадото; кучетата и тишината на природата. Сякаш тя беше спряла шумовете си за да чуя и видя това което не се усеща или вижда всеки ден.
Тогава се чу глас:
- Не снимай. – и аз спрях.
От далечината излезе възрастен мъж; по работни панталони; бос; гол до кръста; с черна връв и сребърен кръст на шията. С някаква тояга много интересно извезана в стила на дърворезбата. Дълга коса. Кърпа и брада – черна и дълга. Направо онемях. Дух в човешко тяло.
Кучетата следяха всяко негово движение на тялото му. Приближи се към мен. Миришеше на пот и цветя. Беше див; силен; мъжествен и някак си естествен. Липсваше покварата на съвременният свят в него.
Попита ме:
- Кой си ти! – попита той.
- Казвам се Румен – фотограф съм. От София.
- Виждам. – обърна се и тръгна към планината.
- Ела с мен – извика изненадан, че не съм го последвал.
На гърба ако искайте ми вярвайте имаше невероятна татуировка на кръст – с дърворезба. Още не можех да се осъзная къде съм и какво става с мен.
Той ходеше бос. Не го интересуваха явно овцете. Кучетата ги пазеха според мен. Защото останаха при тях.
Вървяхме дълго и потта по гърба ми само ми съобщаваше, че се изморявах. Не бях ходил така дълго не знам от колко години.
Знаех си, че се изкачвахме на горе в планината. Постепенно ми стана студено. За минути се наметнах с дреха от раницата ми. Стареца пред мен май не усещаше времето и пространството или поне надморската височина. Просто си вървеше по неговата пътека. А аз го следвах.
По някое време стигна едни стръмнини и каза:
- Качи се горе и снимай залеза. Всеки божи ден се качвай горе и снимай каквото видиш. Ще спиш в колибата ми. Ще ядеш от храната ми. Ще доиш с мен овцете ми и ще храниш с мен кучетата, които ще станат твой братя.
После с леки като коза подскоци се понесе надолу по планината. Въобще не го попитах къде му е колибата и т н. Пълна пауза обзе тялото ми и с сетни усилия се качих там дето беше посочил.
Седнах и фокусирах пейзажа. За сега нищо. Извадих яденето си и водата си и за нула време всичко отиде в стомаха ми. Чувствах се щастлив. Сред природата; дебнещ нови творчески хоризонти. Седях и чаках. Постепенно започнаха да се събират облаци. Времето промени лицето си. И изведнъж разбрах какво ми е показал стареца. Идеалната позиция за снимане на облаци. Те просто растяха пред мен. Оформяха се; създаваха се; раждаха се. Вятъра вече се усещаше и носеше дъх на пролет и диви минзухари. А от време на време донасяше и песента на чановете.
Бях потресен. Кой е този човек показал ми това място. Станах ловец на облаци. Дебнех ги. Снимах ги. Те ме поглъщаха с своите цветове. С времето към моето място направих пътека от ходене. Не знам колко време съм идвал на това място. Не знам колко снимки на облаци направих. Не знам колко вече хора ги обичат тези снимки. Не знам колко вече награди взех. Това – тези неща не ме интересуваха. Махайки се от това място; слизайки до джипа аз веднага копнеех да се върна. Да усетя поредното раждане на облаците.
Овчаря умря след около 3 години. Не помня с него колко ракия сме изпили и колко овче сирене и мляко изядохме. Вече ходя и аз бос. Малките тревички ми галят глезените. Запазих чановете на овчаря. Купих и мястото с къщичката му. Направих си вила. Овчаря се оказа стар фотограф – отказал се от обществото и неговата поквареност и посредственост.
Така и не се ожених. Така и не ми се родиха деца. Но имам 7 кучета. Седем братя. Имам и над 7000 снимки на облаци. Бури. Ветрове. Прашни глезени..........

Една сутрин станах от сламеното легло и написах на стената с парче въглен:

„Станете и снимайте това което Ви прави наистина щастливи докато устата Ви промълвява с наслада думата:О, боже:, при вида на природната красота.............”............на другият ден изчезнах........аз бях никой. Просто фотограф.

Обичам ви.

Послепис: Днес във влака за София ми се роди тази идея. Написах я, не знам защо ми беше мъка докато я пишех. Дано Вие хората я усетите по-щастливо от мен. Просто творете..........

Стамен Стаменов
Гр.Перник
петък, 01 Април 2005 г.

Нагоре

Тагове: облаци,

Гласувай:

Подобни постинги

Като дете
Южен залез
Шарени столични облаци

Следващ постинг

Предишен постинг

ХЛЯБ И МАНДАРИНИ

Силният пол като алкохолна напитка

Коментари

Няма коментари

Търсене