Усети първите пориви на желанието за по-различна игра с другите кучета, които не миришеха на нейната миризма. А те даже се биеха за нея - озлобено и до кръв....

Един ден се събуди със странно усещане - топла и гъста течност се изливаше от утробата й. Умираше ли? Нима някой я е наранил, докато спи? Как не е усетила опастността - уж спеше леко и подскачаше при всеки шум.

Кучетата с нейната миризма, бяха нервни към нея и й ръмжаха озлобено. А тези с по-различната миризма - на сила и на власт -  я ухажваха и все искаха да ближат мястото, откъдето се изтичаше тази течност. Малката бягаше от тях в другия край на поляната - те идваха при нея....

Неспокойна от тази промяна в себе си и в околните, Малката се отдалечи от групата, с която бе отраснала и тръгна да скита.

Чувстваше отпадналост и умора. Непознати кучета тръгваха след нея, и тя побягваше по-бързо. Зад гърба си чуваше бой и квичене. Някой бягаше след нея, чуваше дъха му... но лапите й бяха млади и бързи като стрела...

Изведнъж едно куче я настигна, затисна я под себе си. Прониза я ужасяваща болка. Малката заквича, другото куче също. Двете квиченета се сляха в едно и огласиха махалата. Приближиха други кучета със странната миризма и лаеха като луди около тях. Двамата квичаха от болка, но нещото между задните лапи на кучето над нея я пронизваше пак и пак, затискайки я с тялото си. Малката се задушаваше от тежестта му и от болката във вътрешносттите си.

Стори й се цяла вечност, когато затискащото я тяло, я освободи от тежестта си.

Изммина време. Малката беше забравила тази случка. Но нещо странно ставаше в тялото й - усещаше друг живот. И все беше гладна, много гладна. Корема й натежа и се поду.

- Хей... - заговори я един дядо с топъл глас. Малката застана нащрек - Чакаш бебета, а?... Още си малка, а вече... Хайде, последвай ме...

Но малката не го последва...

5.

Настъпи денят на освобождаването.

Maлката чакаше този ден с нетърпение. дълго проучва територията и намери местенце, скрито от хорски очи. Накрая вече не можеше да ходи - боляха я крачетата, и цялото тяло. ЛЕжеше скимтейки от болка и чакаше...

Едва намираше сили да стане и да си потърси храна...

Изроди ги съвсем сама - дълги часове се мъчи в болки, контракции, напъни да освободи утробата си от чуждите телца в нея. Усещаше вълната на щастие - знаеше че освободи ли тялото си от тежесттта, ще даде нов живот на тежестта в себе си....

Бяха 4 кутрета, но последното не дишаше и нямаше топлина в телцето си - беше мъртво. Малката го взе в уста, след като намери сили да се размърда и го отнесе далеч от мъниците... После дълго лиза раните си, и точиците плът,  за да ги почисти от гъстата течност по малките телца без козина. А те скимтяха едва чуто и телцата им треперха от непознатия допир на въздуха върху тях. После Малката се сви около мъниците, и те заспаха от топлината на тялото й.

Малките бавно растяха около нея. Всеки ден я изтощаваха и оставяха без сили. Хапеха зърната по корема й и източваха от нея някаква бяла течност.

Малката ги остваяше за да търси храна, но никога не се отдалечаваше за дълго от тях. Усещаше как се променят - телцата им ставаха по меки, вече не бяха голички и малки колкото човешка шепа. Щъпукаха в изоставената къща и с всеки изминал ден ставаха все по-палави и телцата им по-големи. Очичките им бяха тъмно сини. Блъскаха се смешно в стени, в боклуци. Щъпукаха тромаво, и от време на време тупваха на дупетата си.

Беше пролетен и слънчев ден, когато Малката усети, че е дошъл момента да ги изведе извън порутената сграда. Извеждаше ги за малко - и зорко ги наблюдаваше как щъпукат пред нея и слънцето гали телцата им.

Следваха я като сянка - три малки сенки се сливаха с нейната.

Един ден, един човек се приближи към мъниците. Малката заръмжа неспокойно, залая ожесточено и застана в поза готова за нападение върху крачола и обувките на човека.

- Кротко, кротко - заговори топло човекът. - донесъл съм ти водичка и храна.

Остави донесеното настрани и се отдалечи. Малката го изпрати с благодарен поглед. Беше й дошла добре тази помощ. Заведе малките към кутията с храна и легна настрани, зачака да се нахранят с кашата.

Ометоха всичко и пиха вода.

Това беше първата им храна, освен течността от зърната й.

Беше настъпил момента да се хранят.

Мъниците растяха, сякаш не с дни, а с часове. Телцата им нарастваха - малки и пухкави топки. Крачетата им се подаваха смешно изпод тумбачетата.

Идваха хора и ги хранеха. Така както други хранеха Малката в детството й.

Очичките им бавно изменяха цвета си от тъмно-синьо във светло. Вече се блъскаха все по-малко в околните предмети. Вече не се налагаше да ги вика с тихо скимтене, и да се върти около тях за д усетят аромата на тялото й и да я следват.

2-ра глава:

Между ад или рай, животът просто продължава...

6.

И пак онези страшните хора. Малката седеше пред къщата и лаеше ожесточено.

- Има малки... - чу се гласа на единия, надвикващ врявата от Малката -виж как й виси корема и циците...

- упойка - процеди другия. - иначе няма да ни пусне до помиярчетата.

Нещо прониза тялото й - като нож се заби в хълбока й и искрици разтресоха вътрешностите й. Малката усети как силите я напускат и й се доспа изведнъж.

"Не, не трябва да спиш, внимавай - ще наранят малките... "- бореше се съзнанието й, но силите я напускаха бързо. Лежеше неподвижно, искаше да стане да хукне към малките, но не можеше. После всичко потъна в мрак и беезпаметност - не чуваше гласовете на хората, не виждаше, не усещаше...

Събуди се и се озърна. Наоколо беше влажно и тънеше в полумрак, лежеше на цимента и студът от него пронизваше тялото й. Неописуема болка, сякаш с трион режеше корема й. Можеше само да гледа - стените бяха от решетки с желязо и през тях виждаше други стени с решетки и други кучета лежейки като нея на пода. В другия край на коридора се чуваше лаене и скимтене, което се усилваше ако се чуеха стъпки в коридора. Усещаше миризмите на другите кучета, макар да не виждаше притжателите им. Чуваше гласовете им. Но не бяха познати миризми. Усещаше страха им, така както нейния страх я подлудяваше. Мисълта, че има и други като нея - я успокояваше малко....

Задрънчаха врати, издрънка и нейната. Младо момче се приближи до нея и приклекна:

- събуди ли се от упойката... - каза с топъл глас и нежно я погали по главата - ето хапни си, да събереш сили след операцията.

Сложи купичка с храна и с вода до муцунката й и се отдалечи. Малката едва намери сили да се повдигне - жаждата изгаряше гърлото й като пожар. Надигна се и болката се усили, изскимтя тихо и се отпусна. Но жаждата бе по-силна от болката и Малката събра нови сили. Когато парещия език докосна ледената вода, залочи обезумяло.

Отпусна се - вече не беше толкова жадна.

Малките? - блесна мисълта в съзнанието й - Къде са? Някъде в другите стаи с решетки? Сами, без мама, уплашени също като нея. Дали ги боляха телцата, както нея я боли.

Заспа отново, изтощена от болка и мислене....

Светлината се смени с мрак, после пак светлина и пак мрак. Малката позаякна и вече се хранеше - храната в купичката все й беше малко, и все беше гладна.

Младото момче отвори вратата и я повика тихо. Малката го последва с доверие. Той отвори друга врата и тя плахо влезе при другите кучета. Посрещнаха я с вял интерес. Дори и да искаха, нямаше как да се борят за територията си. Тук паничките бяха повече, но все с малко храна в тях. Малката все беше гладна, но спазваше закона на глудницата да не яде от чуждите панички - то те не оставаха и празни де. Но Малката никога не се сбори с другите в клетката за допълнителна паничка.... 

Тук всички бяха равни. В страха си, в надеждата че може би ще излязат оттук. Ядяха малко, колкото да не умрат от глад. Чакаха с примирение дали ще излязат от тук - живи или мъртви.

Малката вярваше, че това няма да е края й. всеки ден различни хора сновяха в коридора между решетките. Едни бяха с престилки, други - не. Малката разбираше кога да се радва, че някое куче излиза от ршетката, и кога - не. Но и в двата случая, знаеше че няма да го види повече.

- Това куче намерихме в района ви... Съвпада с описанията. - чу гласа на младото момче. Озърна се и позна дядото с късета, същия дядо който бе нахранил за първи път малките й.

- Да, това е...

- За съжаление, малките измряха... остана само 1, но то е с влошено състояние и по-добре да го умъртвим, иначе няма шансове да живее... Добре, че не дойдохте след 2 дена, щеше да е умъртвена вече...

- Аз не бях в града, бях на вилата... - измънка дядото с треперещ глас. - като дойдох и не я видях в района, предположих че сте минали и веднага тук...

- Ваша е...

- Жени, Жени... Ела тук - повика я дядото си умиление, докато момчето отваряше вратата. Малката се ококори, усещаше че излиза оттук и че няма да се върне повече тук. Усещаше, че ще живее. Изправи се и плахо тръгна към вратата. Едва ходеше все още, но болката не бе толкова силна като първия ден тук. Дядото приклекна и я почеса зад ушите - Героинята ми тя...

Малката усещаше, че излизайки от влажното и страшно място, започва своя втори живот. Липсваше част от тялото й, усещаше дупката в себе си и раната щипеща слабините й. Но по-добре с рана и с дупка, отколкото безжизнен труп в кофите за боклук. Излизаше оттук не само с нов живот, но и с име...