http://www.nasamnatam.com/articles/read/168  

Привечер е. Тъкмо време за прибиране на рибарските лодки. За мен – най-добрият момент за лов на … рибари. 
    
    Тръгвам покрай даляните на Варна в търсене на автентичния мъж, който си вади хляба от морето. Подминавам въдичарите, търся истинското нещо. Отказвам се и от няколко напреднали компании и накрая спирам пред фургона с най-многобройните котки. Оттам излиза мъж на 35-40 години с излъчване на рок звезда – буйна коса на черни масури, тридневна брада, плюс доза умора и доза усмивка. Гласът му е от онзи дрезгав тип, който сме свикнали да определяме като секси. 
    
    Сядаме на дългата маса до няколко любезни котки и Тодор Атанасов започва своята история. На даляна дошъл през 1993 година – късно. Защото по бай-тошково време, както казва, работил в командната зала на ТЕЦ Девня, после като специалист по електрическо оборудване бил в Съюза. И след няколко съкращения решил да хване фамилния занаят – дядо му, прадядо му – всички са рибари, а баща му го знаят във Варна като Иван Чумата.Чумата е като фирмена марка за цялата фамилия и Тодор с гордост си носи същия прякор – “защото сме чума за рибата”- обяснява. 
    
    До нас сяда рус млад мъж – Валери Казака и веднага се включва: “Много хора минаха оттук, ама не се задържаха”. 
    
    Валери също е потомствен рибар – от село Казашко – на Варненското езеро. Двамата започват да ми разказват как при рибарите не е като на нивата – да копаеш, да поливаш, да чакаш. Не си ли бърз – казват, всичко заминава. Затова при тях един командва лодката и излезели се в морето, дисциплината е желязна. Там Иван Чумата е шефът. 
    
    Точно в 5 сутринта Тодор пали лодката и тръгват да правят “волята” – проверка на мрежите. Към 6,30 си вземат рибата и излизат. В 8,30 вече вдигат “хавлията”. 
    
    На въпросителния ми поглед отговаря с бърза рисунка: “ Ето ти даляна от птичи поглед – това е брега, това е целия далян, а ето ти и частите му – това е къщата, това е торбата, това е дюшемето,това са паусите, а ей това е хавлията – стоманена проволока, на която се връзват камшиците с мрежите. Всеки паус е 15 – метрово дърво и си има име. От турско време са още тези имена.”
    
    Есента вадят хамсия и сафрид, пролетно време – карагьоз и трицона, а есента и зимата – ако имат късмет – паламуд. 
    
    Почивка си дават само през януари. 
    
    Валери Казака бърза да ми каже и още нещо – за морската котка – “рина”. 
    
    Преди седмица една рина пернала с шипа си техен колега – като копие се забил шипът в прасеца му и излязъл от друга страна. Ходили по болници – опасно нещо. Рибарите се пазят и от скорпид, от дракон, от големите медузи. Парченце от медуза пръснало това лято в очите на Валери и два дена не бил на себе си. 
    
    Четири – пет дни в месеца далянджиите отделят на самите мрежи. Тогава Тодор Чумата е на особена почит. Признават го за майстор “меремедчия” – човека, който се занимава с най-тънката част на занаята – шиенето и възстановяването на мрежите. Учител му е бил покойният Димитър Пузрев – популярен варненски рибар. 
    
    Разговорът тръгва за мрежи, научавам, че кило мрежа струва 22 долора, че по 7 – 8 000 лв. отиват за един делян, без да се брои “хавлията”. Че на 3 - 4 години всичко трябва да се подменя, защото на петата става “чорук” – морето и слънцето изяждат дърветата. 
    
    Като се заговорим за зима, казват, че от ноември нататък може и по цяла седмица да седят на масата и да играят карти, когато е бурно морето и не може да се влезе. Тогава идва времето на Митко – баш майсторът на рибената чорба. “То, рибена чорба с риба се прави – отсича Чумата – не ги признавам аз онези, дето ти слагат пет кила картофи в тенджерата и някоя и друга рибена глава! Риба трябва – много и от различни видове. Ела зимата, да опиташ Митко как я докарва..”
    
    Отваряме дума за маси. Тодор е кратък и ясен: Може и сам да съм на масата, ама обичам да си я напълня. Всичко ям, но ако ми сложиш една мешана скара и една хубава чорба, ще взема чорбата.
    
    Иначе далянджиите от екипа си имат цели пет мацки – майките от котешкия прайд, известни с ловната си злоба. Мирното им съжителство с рибарите е бизнес с общи ползи – риба срещу плъхове. “ Такива котки няма никъде. Не само плъхове паткани, ами и външно куче да мине, да спре пред мрежата, лошо му се пише.
    
    Не подбират ни модел, ни марка. Един питбул като спря тия дни да души пред мрежата, като се метнаха петте отгоре му, като се разквича онова куче, като побягна – чорбаджията му не свари да го стигне с всичките си ланци и работи. 
    
    Нали са майки – майчинският инстинкт е страшен – защитават малките. 
    
    Имаме малки и за раздаване. Но майките не ги даваме. А, виж мъжки тук не се задържат. Минават на визитация и заминават – сексът и градът, нали знаеш.”
    
    Прибирам се край смрачения бряг, излизам после до паркинга на “Хоризонт” – минавам покрай няколко безупречни мерцедеса и едно БМВ. Опитвам се да не анализирам. Но не мога да не се питам кое все пак е истинското нещо. Казва ли ти някой? 
    
    Може пък сутрешният улов да ми помогне да разбера.