Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.01.2014 23:35 - Валери Петров - Бяла Приказка
Автор: thedarkangel1977 Категория: Изкуство   
Прочетен: 2255 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 28.01.2014 23:37


Бяла приказка  
Високо в бялата планина имало малка метеорологическа станция и в нея живеел един стар метеоролог. Той бил съвсем сам и когато му оставало свободно време, си съчинявал разни приказки и стихотворения. Ето и сега, като гледал през прозорчето тихия сняг, който валял навън, той си бил намислил нещо и вече го пишел на машинката си върху опакото на един лист за метеорологическо съобщение. И това, което си бил намислил, започвало така:
      Над капчука в игли,   сред парцали мъгли,   по заспали ели   сняг вали, сняг вали.   Тук през целия ден   няма никой освен   един малък елен,   просещ хлебец от мен…       Но като стигнал до това място, едно малко еленче почукало с рогца по стъклото:   — Това за ме-е-е-не ли е?   Метеорологът вдигнал очи от машинката.   — За те-е-е-бе! — казал той и продължил да пише.   — Ама аз не ти прося хлебец! — казало еленчето малко обидено.   — Зная! — казал метеорологът. — Само че не ми пречи, защото не мога да си я донамисля.   — Какво да донамислиш? — попитало еленчето.   — Е как какво? Приказката!   Като чуло „приказка“, еленчето подскокнало от радост:   — Ама и аз искам да играя в нея!   — Че ти вече играеш.   — Ама и ти тогава!   Метеорологът се усмихнал.   — Не, аз съм голям — казал той. И прибавил: — И тъжен.   — Нищо! — настояло еленчето. — Ще играеш голям и тъжен! А пък ние ще те развеселим!   — Малко се съмнявам — казал метеорологът. Но все пак прибавил: — Добре. Бързай надолу, че приказката почва!   — Как почва? — попитало еленчето.   — Ами така. Не виждаш ли? Не чуваш ли?   Еленчето се огледало: снегът бил спрял! Ослушало се: отдолу, иззад елхите, долитали детски гласове!   — Децата от училището са дошли на ски — казал метеорологът. — Бягай на полянката! Много интересно ще бъде!   Той излязъл навън, за да очисти своите уреди от снега, който ги бил затрупал. Отворил сандъчето на единия, отворил на другия…   — А термометъра няма ли да погледнеш? — запитало го еленчето. То още не било тръгнало.   — Няма — казал метеорологът.   — Защо?   — Не е твоя работа. Какво разбираш ти от метеорология!   — Знам аз! — казало еленчето и заприпкало надолу. (А какво знаело, после ще разберем.)   И приказката започнала.   * * *   Скок! Скок! Скок! — еленчето вече стигнало до полянката, надникнало зад една пряспа и кого видяло? Видяло Ванчо от IIIв клас. Той носел ските си на рамо. Спрял се, свалил раницата си и се навел да ги слага. Но докато си ги слагал, раницата се размърдала зад гърба му и почнала да се отдалечава.   — Стой мирно! — казал й Ванчо.   И раницата се спряла на място.   — Ще се спусна веднъж и ще се върна. Разбра ли?   И раницата закимала, че е разбрала.   — И тогава ще те покажа на всички.   И раницата заподскачала радостно.   А Ванчо се плъзнал надолу със ските и изчезнал зад боровете.   Но едва изчезнал, раницата започнала да се търкаля, да издава някакви звуци, докато най-сетне се разтворила и от нея изскочило…   Какво?   Едно коте!   Но какво коте? — пита се.   Ужасно разрошено и ядосано! Истинско чудовище!   Котето се отърсило, извикало подигравателно:   — Сбогом, Ванчо! Много ти здраве!   И тръгнало към гората, пеейки:       Да те щипе,   да те скуби,   да ти сипе   думи груби!   О, тежка, о, тежка   съдба котешка!   Мяу!   Да те мята,   да те мачка,   да те смята   за играчка!   О, тежка, о, тѐжка   съдба котѐшка!   Мяу!       Още не било завършило мяукането, и иззад храстчето над една пряспа се раздало тънко:   — Браво! Браво!   — Фу! — изфучало котето и скочило от изненада нагоре. — Кой извика „браво“?   — Аз — казало еленчето. Защото храстчето били именно неговите рогца. То излязло иззад пряспата и се приближило към котето.   — Няма да се подиграваш, че знаеш ли? — казало котето.   — Аз не се подигравам. Много хубаво бе-е-еше — казало еленчето.   — Така може — казало котето. — Викай още!   — Браво! Браво! — извикало еленчето, за да му направи удоволствие. — Само че защо пееш веднъж „ко̀тешка“, а веднъж — „котѐшка“?   — За разнообразие — казало котето. — А ти защо имаш тази закачалка на главата си?   — Това са ми рогата. Всяка година ми пораства ново клонче. А какво е закачалка?   — Това, на което хората си закачат дрехите. Но ти не си живяло сред тях.   — Ама ти питомно коте ли си? — учудило се еленчето.   — А ти за диво ли ме мислиш? — казало котето.   — Ами да — с такива мустаци и опашка.   — И на тебе да ти ги дърпат всеки ден, ще ти пораснат така!   — И затова си побе-е-гнало?   — А как мислиш?   — От града само̀ чак дотук?   — Ванчо ме донесе в раницата си. Искаше да ме прави скиор. Ама аз му изядох цялата храна и избягах.   — А на него няма ли да му е мъчно?   — За храната?   — Не, за тебе.   — Ами — мъчно! Колкото на мен за него!   — А какво ще правиш в гората?   — Ще си намеря приятели, ама истински, не като него, и ще си играя с тях!   — Ами ако искаш тогава… — почнало срамежливо еленчето. И млъкнало.   — Какво „ако искам“?   — … да станем приятели.   — Че добре! — казало котето. — Ама първи!   — Първи! — казало еленчето.   И двамата поели, подскачайки, между борове и преспи. Еленчето дори запяло началото на една песничка:       Казва се „приятел пръв“,   но защо е той такъв?…       Колко весело било! Слънцето греело, снегът блестял като от слюда и хрупкал под копитцата на еленчето и лапките на котето.   — Къде ме водиш? — запитало по едно време гостенчето.   — При едно мое приятелче.   — А то къде е?   — Ей го! — казало еленчето. То посочило нагоре към върха на един бор и извикало.   — Сънльо-о-о!   — Сънльо-о-о! — извикало и котето.   Но отгоре се чуло само хъркане.   — Сънльо-о-о! Събуди се! — завикали и двамата.   Но чули само още по-силно „хр-р-р“.   — Няма да можем — казало еленчето, — то е ужасно сънливо!   Но в този миг от снега се подала муцунката на едно лисиче.   — От една страна — казало лисичето, — то може да е сънливо…   Муцунката му изчезнала и се появила от съвсем друго място в снега.   — Но, от друга страна, е и лакомо, тъй че… — казало то.   И муцунката му пак изчезнала в снега.   — По-добре ще е да говориш от една страна! — казало еленчето. — Нищо не ти се разбира така.   Но лисичето продължило да се подава ту от една страна, ту от друга.   — От една страна, ще е по-добре…, но, от друга страна, няма да е по-добре… защото така се уча, като ме подгонят от една страна… да избягам от другата.   — А ако те подгонят от двете? — попитало котето.   — Тогава ще избягам от трета! — отговорило лисичето и наистина този път се подало от трето място. Но най-сетне излязло, изгънало опашката си и запитало:   — Ти си избягало от Ванчо, а?   — Откъде знаеш? — учудило се котето.   — Чух ви, като си говорехте — казало лисичето. — Искаш ли да станеш приятел и с мен?   — Ама първи!   — Първи!   — Хайде!   — Хайде!   И тримата тръгнали весело из гората и запели:   Казва се „приятел пръв“,   но защо е той такъв?…       — Чакайте! — досетило се еленчето.   — Какво има?   — Забравихме Сънльо!   — Вярно! — казало котето.   То и еленчето завикали пак нагоре:   — Сънльо-о-о!   Но отгоре се чуло пак само хъркане.   — Колкото и да викаме, не се събужда — казало еленчето.   — Хи-хи! — засмяло се лисичето. — Хи-хи!   — Защо се смееш? — казало котето.   — Защото ако, от една страна, не се събужда, като го викате, то, от друга страна, ако кажа малко по-силно, че наблизо има медец…   То наистина казало тази дума малко по-силно и, още не я било доизрекло, и една кафява топка тупнала от бора в бялата пряспа.   Това било, разбира се, едно мече — смешно и рунтаво.   — Медец? Мрр! Къде има медец? — изръмжало то, като си търкало очите.   — В съня ти, хи-хи! — казало лисичето. — Защото много сладко спеше!   — Какъв сън бе! Какъв сън! — изръмжало обидено мечето.   — Добре де, добре! — казало еленчето. — Имаме си ново приятелче. Ела да играем с него!   — Вие на какво играете тук? — запитало котето.   — На „ритни-шишарка“! — казало еленчето.   — На „прескочи-пънче“! — казало лисичето.   — И на друго какво? — запитало котето.   — Ами на всичко… на ритни-шишарка — пак казало мечето. Толкова им били игрите в гората.   — Фу! — казало котето. — Вашето „всичко“ не е нищо! Аз ще ви науча на дама, на криеница, на стражари и апаши, на кралю-порталю, на рими, на панделки, на топчета, на статуи…   — Иха! — заподскачали от радост горските животинчета.   А мечето извикало:   — Ще бъдем първи приятели с тебе!   Но този път еленчето казало:   — Е да, ама…   — Е, като не щеш, иди си! — казало лисичето.   — Не че не ща — казало еленчето, — но си спомних едно стихотворение. Да го кажа ли?   — Само да не е дълго! — казало котето.   — Не е — казало еленчето.   И издекламирало следното стихотворение:       Казва се „приятел пръв“,   но защо е той такъв?   Затова, че пръв полита   в огъня да те спаси;   пръв и без да се запита   прав ли си, или не си;   пръв за теб леда пролазва;   пръв за теб пролива кръв —   ето за това се казва,   че приятелят е „пръв“!       — Браво! Браво! — завикали малките приятели.   Само котето казало:   — Това стихотворение не е детско и не е за животни!   — То се знае, че не е! — казало лисичето. — Той си го е измислил за себе си.   — Кой „той“? — учудило се котето.   — Метеорологът! — казали едновременно мечето и еленчето. — Той винаги си го пее, докато преглежда уредите си.   — И той е един метеоролог, хи-хи! — казало лисичето. — В кутията на термометъра му едно синьо птиче си е свило гнездо и му стопля живака, а той не вижда.   — Може да вижда — казало еленчето.   — Е, като вижда, защо от три седмици праща долу завишени сведения? — казало лисичето.   — Заради птичето — казало мечето. — Толкова ли не разбираш?   — Аз разбирам, но исках да разбера дали вие разбирате — казало лисичето. — Но за какво сме седнали да говорим? Я да чуем градските игри!   — Да започнем с криеница! — казало котето. — „Ала-баланица — турска-паница — ей-гиди Ванчо, наш капитан-чо!“ Мечо жуми до сто! А ние ще се крием! Хайде!   Мечето се опряло на дървото и започнало да брои на глас, а другите изчезнали.   Минала минута. Минали две.   Скритите животинчета започнали да се промъкват към дървото, затичали се и се „заплюли“.   — Пу! Пу! Пу!   Но нищо не се получило.   — Той е заспал! — казало еленчето.   — Сънльо!   — Няма да играеш! — викали всички.   Но лисичето се досетило за нещо.   — Всъщност, от една страна, това е зле, защото се развали играта — казало то, — но, от друга страна, това е добре, защото трябва да се погрижим за гостенчето. Къде ще живее? Какво ще яде? За това никой не мисли. Всички казват: лисиците са хитри. Но не лисиците са хитри, а другите животни са глупави. Хи-хи!   — Да го заведем при мете-е-е-оролога! — предложило тихо еленчето.   — Вярно! — извикало мечето.   — Върви с нас! — казало лисичето. — Ако го вземе, ще бъде чудесно!   — Добре — казало котето.   И всички тръгнали към метеорологическата станция.   Ето че стигнали. Метеорологът стоял на полянката пред своите уреди и викал нагоре към някого:   — Дай ми го!   — „Никога-а-а-а! Никога-а-а-а на този свят!“ — крещял отгоре някой като певица от телевизията.   — Дай ми го, ти казвам! — викал метеорологът.   — „Никога-а-а! Никога-а-а!“ — се чувало отгоре.   — Никога, никога — казал метеорологът, — но във втората половина на деня се очаква понижение на температурата и ще ми поискаш да те пусна вътре!   Четиримата гости се спогледали.   — Добър ден — казало плахо еленчето.   — Добър ден — отвърнал метеорологът, без да престава да гледа нагоре.   — Пак сврачето ли? — запитало лисичето.   — Открадна ми транзистора! — казал метеорологът.   — И не ти го връща? — казало мечето.   — Не само не ми го връща, но не ме оставя да спя!   — Скоро ще му се изхабят батериите — казало лисичето.   — Те се изхабиха, но то научи наизуст песните — казал тъжно метеорологът.   — Ще го отучим! — казало котето.   Никой не бил забелязал кога то се било отделило, кога се бе изкатерило на бора и смъкнало транзистора оттам.   — Благодаря ти — казал метеорологът, като поел транзистора.   — А него какво да го правя? — попитало котето, като измъкнало иззад гърба си и сврачето, съвсем разрошено.   — То ще обещае, че няма вече да пее — казал метеорологът.   — Няма вече! „Никога-а-а на тоя свя-я-я-ят!“ — пропяло отново сврачето.   Пуснали го и то наистина замлъкнало и почнало да подскача около тях. Така станали петима приятели. Метеорологът погледнал към котето.   — А ти кое си? — казал той. — Не те познавам.   — Защото току-що пристигнах от града — отговорило важно котето.   — Ние дойдохме… — почнало мечето.   Но метеорологът го прекъснал:   — А ти защо не си спиш в дупката?   — Не ми се спи! — казало мечето, като се прозинало.   — Не ти се спи! — казал строго метеорологът. — И децата знаят, че мечките спят зиме летаргичен сън.   — Летаргичен сън се спи лете! — казало мечето.   — Ще ти дам аз едно „лете“! — усмихнал се метеорологът. — Е, какво искате?   — Дойдохме да те помолим — казало бързо лисичето, като въртяло опашката си. — Понеже, от една страна, ти живееш сам и си голям и тъжен, а, от друга страна, това коте няма къде да живее, може би ще искаш да го вземеш? То е много добро!   — Че като е добро, защо е напуснало дома си? Няма ли си приятели там? — попитал метеорологът.  



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: thedarkangel1977
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2039446
Постинги: 1340
Коментари: 1270
Гласове: 2918
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031