След като ви разказах накратко за котката  ми Рони, трябва да отделя необходимото внимание и на другия четириног член на семейството във Варна
За неразбиращите от кучешки породи, ще обясня, че става дума за кокер-шпаньол, цвят карамел. Иначе този красавец кара вече 9-тата си година. Много обича да позира пред фотоапарата, само като види машинката веднага сяда, изпъчва се,застива и докато не чуе щракването, не мърда. Като манекен...



снимка: под Пантеона в Морската градина... на заден план виждате морето... :)

Преди 9 години, след година мрънкане най-после склоних мама да си вземем куче...
Когато разбрахме че съседа е получил кутре, от кучилото на кучето си Ласти, предложих на мама да идем да го видим. Горкото, едва го измъкнаха иззад един шкаф на балкона, беше се сшрчло уплашено... Когато мама взе в ръце кутрето, леда беяе стопен. След нейна атака към баща ми, и той склони, но беше категоричен че пръста няма да си мръдне за него, да не го караме нищо да прави...
Речено-сторено...

Палето дойде у нас, на 40 дена... Бъхлясало, уплашено... Трябваше да има име... Аз като негов собственик, имах честта да го кръстя... Седях и се чудех... Накрая казах, че ще взема английско-българския речник, и ... Хрумна ми да търся на буквичката "Д", първата буквичка от името на баща ми. Нещо трепна в татко, беше горд че съм избрала неговата буквичка. :) Гледах из Д-то, и се спрях на Devil, на български Дейвъл.
Така палето стана Дейв. 

Дейв, подобно на Рони, отрасна с бебешките каши, а после и с каши от кайма и други дреболии. По времето на четириногите ми любимци, консерви като педигрита и уискас бяха лукс.

Минаха 3те месеца карантина на Дейв, и започнахме да излизаме в Морската градина. Малко по малко палето се отракваше и започнахме да удължаваме маршрута му. На една полянка се събираха един далматинец, един сетер и един женски френски булдог. Докато батковците учеха малкия как се уцелява, майка ми обменяше опит с кучкарите. От тях се научи че за кучето било полезно да яде човешка храна без подправки, да се набляга на варен ориз и моркови. 
Така забравихме за консервите, а гранули купувахме само за Дейв, и му давахме по шепа, по време на разходките из морската.
Основното меню на Дейв и до днес е порция ориз, морков, пилешки дреболии и филийка хляб. По едно време опитвахме да го проядем с консерви, но безуспешно...

Дойде първата зима на Дейв. Беше ни много смешен, като не смееше да стъпи на поляната със снега, и като тръскаше смешно лапи от полепналия сняг по асфалта. Баба му оплете жилетка, с която го обличахме, а като порасна и му отесня,мама започна да му носи елечета, останали от децата в детската градина, в която тя работеше...
На следващата зима обаче, когато заваля сняг, нямаше по-щастливо кутре, от Дейви. Засили се в някоя преспа, зарови носле в нея и бууууф нагоре... И те погледне с дълбоките си кафеви очи, и носле побеляло от сняг.



Другия страх на палето беше морето. И до днес, не можем да го научим че от вълните не се бяга, а се плува в тях... :)
Но, плажът си остава едно от любимите му места. Защото там няма хора, и може да си тича на воля, да си рови дупки в пясъка, да лае по прибоя, и да гони чайките дръзнали да кацнат на пясъка...

Както всеки мъжкар, и Дейв е изчезвал по следите на някоя кучка. Колко съм го гонила по поляните, обезумяла от страх да не го загубя...
На втората година, баща ми вече тотално спечелен от любовта на кутрето, започна да го извежда в градината.
Един ден докато с майка се мотахме из апартамента, чакайки татко да се прибере с мъника, една съседка ми звъни на вратата че Дейви е пред блока сам. Отначало не повярвах, но слязох да проверя. Дейв уплашено се луташе и търсеше познато лице, като ме видя, нямаше по-щастлив от него.
А татко се прибра след час.. не смеел да се прибере, как да каже че е загубил дейви...

Оттогава Дейв като ни загуби от поглед сам си хваща пътя към блока.За всеки случай обаче сме сложили на нашийника му плочка с гравиран на нея адрес и телефон за връзка.

Друг спомен, свързан с Дейви, е по времето, когато мама правеше лятото лютеница.
Ако не знаете как се прави, трябва ви патладжан, изпечен пипер и не си спомням още какво. Но помня че прекарвах дните от лятото над чушкопека, и печах пипер. А после намирахме изпод масата в кухнята семки от чушките. мъника си крадваше зад гърба ни от суровите чушки и си ги хрупкаше под масата.
Един ден го забелязахме че мустаките на дясната му бузка са смалени, с изгорени краища. Беше ги опърлил на чушкопека, вземайки от чушките които са били до него....

Като говорим за дяволиите на Дейви,не можем да не споменем за това как мама, а впоследствие и татко, намираха изпод възглавниците си, я парченце чушка, краставица, ябълка... Дейв си ги криеше "за после"...

Стана дума за възглавници... та се сетих, как когато Дейв беше паленце и не можеше да се покатери до леглото, му правехме стълба от възглавки, по нея се покатерваше и изпитанието по превземането на леглото беше преодолявано...
После когато Дейв се усети мъжага, хващаше любимата си възглавка, и с нея правеше това, което след време щеше да прави с "любовта" си... Не знаеше как, просто инстинкт...
Възглавката му, беше и част от ритуала по посрещането на татко, идвайки отвън. Още щом татко влизаше в входа на блока, дейв усещаше и заставаше до вратата, а щом тя се отвореше, докато татко се събуваше дейв хукваше към леглото в кухнята, вземаше възглавката и с муцунката си му я носше. А щом я пуснеше пред него, вземаше и чехъл, и той - в краката на татко... 

е,толкова засега около дейви...
ако се сетя още нещо, ще пиша пак :)