Слънце приятно припичаше, и пролетта сгряваше всичко наоколо. Дърветата зеленееха приятно, а едно коте спеше припичайки се на плочките до входа. Напомяйки ми как Роня се грееше на терасата, се спрях да го погаля. Очаквах да подскочи уплашено, все пак не беше питомно. А то надигна главичка примижало, с гуреливи очички и тихо измяука. Погалих го отново, този път видях каишката коявто опасваше малкото му вратле.
Малко пухено топче, сиамче... пол - неустановен засега от мен... Погалих го отново и то пак тихо изписука. И очите пак примижали. Вгледах се и тогава видях - то не можеше да ги отвори.
Какъв ли шанс му е даден? Да живее, без да вижда света около себе си. От малко да не знае какво е светлина, но да знае че има нещо което може да топли кожухчето му или да го намокри.
Не беше бездомно. Добри хора му бяха дали дом, и му бяха осигурили храна. Имаше каишка против бълхи на вратлето си.
Беше сляпо, но поне можеше да разчита на някой. Поне засега. 
А какво щеше да стане с него, ако ги нямаше тези "добри хора" до него сега? Колко време щеше да оцелее така на улицата? Самичко, без "мама", без помощ?
Отминах. Не исках да мисля за това "какво щеше да стане". Мислех за това, че е щастливо, дори и без да вижда светлината.

Красиво е !
Знаеш ли колко зрящи хора всъщност са ...слепи .
За красивото ,за доброто,за света около себе си .
Ти виждаш и чувстваш наистина.
Поздравления:)))