Добре дошли в котарника

Тази година очаквам с опасения настъпването на летните жеги. Не че не обичам топлото, но как се живее на затворен прозорец…
Миналата година точно в разгара на най-големите жеги котаракът след дълги тренировки се научи да скача достатъчно високо, за да излиза през прозореца. Ще кажете – естествен сремеж към свобода. Къде ти! Изскача глупавото добиче на двора (живеем на първия етаж), след което почва сърцераздирателно да мяука да го приберем. Излизаш, донасяш го и той отново се мята към прозореца, за да се повтори цялата процедура наново. Видяхме се в чудо и затворихме прозореца, но котаракът продължи да се бие в стъклото като някаква малоумна птичка. На нас с Kiff не ни издържаха нервите да стоим затворени в задушна стая с побъркан котарак и решихме да идем на клуб.
Към два-три часа аз реших да се прибирам. Kiff искаше да остане, затова ми даде ключовете си и телефона си да му го заредя, защото батерията му беше паднала. Оставих му моя телефон и се разбрахме като се върне, да ми звънне, за да му отворя.
Върнах се вкъщи и отцепих. Събуди ме шума от трошенето на стъкло. Kiff виси от другата страна на прозореца и крещи “Защо не си вдигаш телефона?!”, а котаракът радостно дъвче парчета стъкло. Спеше ми се и нямах идея какво да му отговоря, затова отидох да му отключа вратата. Той веднга ми бутна окървавената си ръка под носа и продължи да вика, че заради мен се бил осакатил. Отговорих му, че това са повърхностни драскотини и да си сложи ръката под струя студена вода и се тръшнах да си доспивам. Естествено, че не ме остави да спя. Крещя ми, че аз си спя, а на него кръвта му изтича и се успокои чак след като му превързах ръката и изслушах неговата версия на станалото.
Развиделило се и Kiff решил да се прибира. Дошъл си вкъщи и взел да ми звъни да му отворя. Никакъв отговор. Отишъл да си купи цигари, пушил две-три, разхождал се, звънял стотина пъти. Телефонът дава свободно, аз не отговарям. На Kiff започнали да му минават какви ли не черни мисли през главата – ами ако изобщо не съм се прибрала вкъщи? Ами ако ми се е случило нещо из пътя? Някак успял да се вмъкне във вътрешния двор и започнал да тропа по прозореца. Отново никакъв отговор. Звънял, тропал, блъскал си главата и накрая решил да чупи стъклото и да влиза.
А ето и моето обяснение. Телефонът на Kiff е стар и понякога прави следния номер – вместо да звъни само вибрира. Аз спя леко и дори от едно иззвъняване бих се събудила, но не и от вибрация. Заспах при шума от котарак, опитващ се да излезе през затворен прозорец, затова изобщо не съм регистрирала неговото почукване по стъклото. Ако се беше сетил да ме извика по име, непременно бих се събудила, но Kiff не искал да безпокои съседите с викове и решил, че ще е по-дискретно да строши прозореца.
Какво ли да очаквам от любимите си същества това лято…

Котаракът ми мирише на нещо топло, пухкаво и леко прашно. Незнам как е възможно да хваща прах, при положение, че изобщо не се спира на едно място. Това не е котарак, а кръстоска между любопитна маймуна и планински козел. Дори когато спи непрекъснато се върти и помръдва с лапички.
Винаги съм имала по някоя котка, но след като се изнесох от вкъщи имах дълъг безкотков интервал и чувствах такава една особена празнота, която само една мекичка котка може да запълни. Kiff се противеше против присъствието на котка в живота си, понеже "още не се чувствал подготвен". Започнах да настоявам да си родим дете и Kiff внезапно реши, че е готов за котка. Някакви познати на Ленка се бяха видели в чудо с куп котета и решихме да ги избавим от едно. Хората бяха толкова щастливи, че специално пристигнаха с кола от съседното село и измъкнаха цял леген с котета от задната седалка - "Избирайте си". Казах, че искам мъжко.
Винаги съм имала женски котки, само съвсем първото ми коте беше мъжко. Беше извънредно кротко и флегматично същество и ме оставяше да го ползвам като жива кукла. Бях му направила легълце с балдахин и дори го бях научила да спи по гръб с възглавничка под главата и с лапки над одеялцето. Играех си с него на учителка, той разбира се, беше ученикът. Бях му бях направила от картонени кутии чин и столче, където заспиваше седнал, докато му преподавах. Милото същество беше толкова кротко, че успяваше да заспи в каквато и поза да го поставех и дори не протестираше много срещу ученическа си чанта. Бях му я ушила сама, със специални дълги презрамки.
Когато стана на около година взе брутално да се разгонва и непрекъснато се опитваше да изнасили крака или ръката ми. Мислех си, че е болен – толкова ми е разбирала главата, бях на седем години. На нашите това явно не им беше харесало, понеже го замъкнаха на село, уж да кара лятото с мен, а после настояха да остане там. А аз дори го бях научила да подава лапка!
(За да бъдем честни, подаваше я само когато беше в настроение. В Wikipedia бях чела нещо в смисъл, че котките се поддавали на дресура, но изпълнявали научените номера само когато сами си решали, на което добре се посмях)
На село котаракът ми настина и баба ми опищя света, задето съм го била прибрала вътре и съм му направила легълце от любимата и блуза. Селските котараци веднага проявиха гостоприемството си към градския нашественик и му откъснаха парче от устната. Горкия котьо, изглеждаше все едно постоянно се зъби. До следващото лято беше изчезнал, сигурно са му видели сметката. Реших, че е карайно време за нов котарак.

"Това е мъжко" – бутнаха ми в ръцете коте, което моментално навря глава под мишницата ми в стремежа си да намери малко сигурност в студения и враждебен свят извън легена. "Добре, вземам го" – казах аз и хората благодарно си отдъхнаха. Kiff подаде на новия член на семейството парченце от наденицата, което ядеше и след като се пребори с нея, котьо изтощен заспа.
От самото начало на съвместното ни съжителство котаракът реши, че ще спи на главата ми. Не до главата ми, а на нея. Прегръща главата ми и заравя лапки в косата ми – предполагам, че това му напомня за родния леген, пълен с космати братчета и сестричета. В началото изживявах неприятен стрес, събуждайки се с тежка котка на главата, но свикнах. Сега ми се струва направо невъзможно да заспя без мъркащата си топла шапка. Вечерния му ритуал се състои в дълго и съсредоточено ровене из косата ми. Като чу това, сестра ми заяви, че това е добра подготовка за дете, понеже малката ми племенница заспивала по същия начин, играейки си с коста и. Попитах я дали детето се предполага да те гризе и да ти дърпа обиците и пиърсингите, сестра ми каза, че не е чувала за такова нещо. Но тя така или иначе няма обици. За разлика от предишните ми котки, отказва да спи при мен под одеялото и получава пристъп на клаустрофобия, ако се опитам да го завия. Предишната ми котка не искаше да спи никъде другаде и през студените зимни нощи се навираше не само под одеялото, но и под нощницата ми. Лягаше си на страна и лепваше четири студени лапки върху крака ми, за да ме оползотвори максимално като отоплителен уред.
Сутрешния ритуал на котьо включва старателно облизване на главата на Kiff – предполагам, че я смята за някаква другарка-котка, неспособна да се погрижи за собствената си хигиена. Но какво да се очаква от малък пухкав идиот, който обича да има уста, пълна с косми.

Огромна слабост на котьо е избутването на неща. Обикновенно сяда наред масата и започва да избутва всички по-дребни предмети от нея – цигари, запалки, списания – и ги наблюдва с интерес и задоволство как падат. Същото се повтаря и в банята – не съм срещала котка, която да се бои по-малко от вода. Къпя се аз във ваната, мия си главата и нищо не забелязвам – по някое време се обръщам и установявам, че той е избутал вътре чистото бельо, което съм си приготвила за обличане и списанията, които Kiff си е складирал, за да ги чете в тоалетната. Всичко това красиво плува, а котьо стои на ръба на ваната и го лови с лапичка.
Манията му за избутване веднъж доведе до там, че едва не ми видя сметката. Мия чинии в кухнята, когато чувам някакъв странен шум. Вдигам глава – тъкмо навреме за да ме трясне падаща ютия. Котьо се качил на шкафа и решил да внесе малко разнообразие в скучното миене на чинии.
Седнах на пода и взех да охкам, докато той обикаляше около мен и издаваше извинителни мър-мяукащи звуци, които реших да си преведа като: "Какво става? Лошо ли те удари? Аз не исках, тя ютията сама…". При погледа в огледалото установих, че имам приятно сцепена вежда и се обадих на Kiff да го питам дали ще ми остане белег. Той разумно отвърна, че няма как да знае, преди да ме е видял. След половин час се върна, огледа ме и рече, че най наистина ще ми остане белег и тръгнахме към спешния кабинет. Из пътя Kiff се вайкаше, че със сигурност щели да си помислят, че той ме е пребил и репетираше как да обясни, че котарака ме е фраснал с ютия, че да му повярват. За щастие лекарят не ни разпитва, само ми лепна някаква специална лепенка, която да държи ръбовете на раната заедно и ми препоръча да не се мия докато лепенката сама не падне. Цяла седмица ходих с немита глава и зловеща зелена лепенка насред физиономията и на принципа "юнак без рана не ходи" гордо обяснавах, че из къщи летят ютии.