Пролог:

" Всяко зло за добро" - казал е народа.

Ако преди 13 години бях записала да уча в Медицинския колеж, днес щях да съм лаборантка във Военна болница (Варна), омъжена и с две деца поне. Сигурна съм, че щеше да е така. Денят ми щеше да минава еднообразно – 6 4аса в една лаборатория изследваща урини, кръв и сегменти от кожи. После с торбите от магазина в къщи – готвене, чистене и гледане на деца... И щях да видя София през крив макарон. Имах шансовете да уча за тази професия, която тогава ми бе интересна, но ги пропилях. Имах връзка в колежа - съседката ме беше уредила да препиша на изпита по биология (тогава се кандидатстваше само с биология) и така да си вдигна бала, който беше много нисък 4.50. На изпита изкарах 5.80, заради някакви граматически грешки. И така завиших бала - уравновесих ниската  диплома с високата оценка.  Но неуверена, че конкуренцията ще е голяма и няма да ме приемат за клиничен лаборант, аз загърбих шанса - бях приета на първо класиране за медицинска сестра. Колко ме убеждаваше съседката, да не се отказвам, но аз не - не се записах за следващо класиране - имаше риск да скочи нивото на бала, а то взе че падна и реално имаше възможност да се запиша за желаната от мен специалност. Не рискувах, и загубих... Ценен урок - после рискувах да променя живота си и спечелих....

Паралелно, докато пишех пищовите по биология за изпита (а на изпита за мое учудване, някои направо вадеха учебниците под чина или на него и айдеее...), ходех на кандидат-студенски курс по рисуване. Окуражена от учителката ми по рисуване в даскалото, че мога да рисувам, само трябва да се подготвя добре за изпит. А аз 3 години блях, и в края на 12-ти клас, като разбрах че в Техническия университет има специалност графичен дизайн - се запалих. Беше интересно - като завършиш можеш да се занимаваш със всичко - вътрешен дизайн и интериор, външен. Леко се плашех - на курса имаше хора, които идваха от специализирани училища. Сприятелих се там с една Юлия - тя идваше от техникума в Белослав. Викам си: „леле, те хората де 5 години се занимават с рисуване, че и повече, идват на курсове, а аз новачката кви шансове бих имала. А и ако около мен са 20 човека, на изпита ще са хиляди.“ 

Вкъщи беше малка лудница около този изпит по рисуване. Брат ми ме подкокуросваше - тогава бе студент по корабна механика в ТУ, и ме плашеше с 4 висши мтематики, физики. Айде чертаенето щях да се справя някак си. Ама висшите математики... че и физики... ужас...

На майка ми и баща ми много им се искаше поне второто им дете, да тръгне по стъпките им и да учи медицина. Е, нямаше как да кандидатствам в МУ - то с 5.50 диплома да си си аут, а кво остава за 4.50.  Баща ми беше толерантен - не ми се налагаше, казваше да запиша това което си избера, само да уча нещо, да имам диплом за висше. Но мама се опитваше всяески да ме убеди че трябва да уча в полувисшия. Баба и тя....

Но майка ми... Това няма да го забравя и до днес. Майка ми все ми натякваше, че съм боклук, че няма да се справя, че не мога да рисувам толкова добре. Една вечер, изпита наближаваше, майка ми изпадна в истерия и удари първия шамар в живота ми (а моите родитли никога не ме бяха удряли). После щурмува бюрото ми и накъса всичките скици и рисунки, които рисувах в курса и вкъщи, упражнявайки се с молива. Така днес не мога да се радвам на жив спомен от онези дни, иначе още щях да си пазя тези листи. Защото... На изпита изкарах 4 май беше, или 4.50 не съм сигурна. Доста силна оценка, предвид че бях аматьор. Прибрах се вкъщи с грейнали очи и триумфално заявих на мама - не мога да рисувам, ама имам 4. И тя, противно на очакванията ми, вместо да ме похвали каза - е, аз се държах така, за да те стимулирам да докажеш, че можеш... умело се измъкна и напомни - "не бързай да се радваш, още нищо не е готово. Ниска диплома, ниска оценка. Ниски шансове да те приемат."

И аз не се записах на първото класиране. А на 3-то класиране бяха приели хората с моя бал. a Юлия - дето идваше от стъкларския в Белослав, имаше по-ниска оценка и от мен на изпита, нея с 300 зора я приеха на 7-мо. Стоя докрай в надпреварата, на инат.

Когато си подавах документите за кандидатстване, от комисията ме посъветваха да предложа и други специалности, за да имам по-гоплям шанс за приемане. Записах екология, като друг вариант. Нямаше какво да се подготвям там - пишеш есе на тема свързана с екологията, която разбира се ти предложат, и това е. А аз тогава правех първи неуверени стъпки и в областта на писането. Та, справих се и ме приеха. Първите специалности от платеното обучение, които се зародиха после. Татко каза - няма проблем ще плащам, само да завършиш. Окей, как да е изтиках висша математика 1 - сега само като се сетя за разните вектори, диференциали и тем подобни, ме втриса. на 2-ра част се скапах, и си отдъхнах – добре че послушах батко, който казваше че с всяка част висшата математика става все по-трудна. А в тази специалност се учеха разновидности на биологии и химии - биофизика и биохиия примерно, органична химия и т.н. Във втори курс издишах тотално. От онези години ми остана приятелството със Сабина. Единствената от курса. А и Роберт, съседа ми. Днес Събина е в София, след 4 години се нахъсах и открих връзка с нея, но така и не предприех нищо друго освен че се свързах с нея в айскю.

Та прекъснах екологията - мислех,  че няма реализация на специалността. А след години се оказа, че да си екологичен инспектор е доста добре. Но тогава, тази специалност тепърва набираше скорост и реализация в България, и това всъщност ме разколеба. Виках си и хубаво, ще завърша и после кво... ще броя колко патки има в някое езеро, колко е чиста водата в някоя река, замърсена ли е почвата на някое поле...

И погледнахме към Варненски Свободен университет. Тук си харесах Психология и Социални дейности - две различни специалности – даже повече ми се искаше психология. Но в първата се кандидадтстваше с литература - разработване на тема от конспекта по литература, Ботев примерно, и предмет по избор между география и история. Това си спомням, че беше условието, може и да греша. А време за учене на конспекта за изпита, никакво. Леко отчаяна, че няма да се потопя в дербите на психологията, бях се запалила, покрай книгите на татко и мама - все пак записах социални дейности за кандидатстване. Изпита беше есе по социални теми. Познато, нали :)

Приеха ме. Таксите космически, с годините още по-космически станаха... - татко каза, няма проблем, само да вземеш диплома и 3 месеца заделяше от заплатата си, докато събере таксата за семестъра... Но още в началото стана много интересно. Учеха се доста психологии - е не като в спец. Психология, но... - и много предмети със социален характер (социална педагогика примерно) . Много право - семейно, трудово си спомням че имаше, наказателно също.. Първите 2  години направо полудявахме - имахме по 12 изпита на семстър. Добре, че някои от тях бяха формални - на курсова работа. Други бяха на база подбор - ако си ходил на упражнения и лекции редовно - допускат те до право на курсова. После, в 3ти курс,  започнахме да наблягаме на социалните и психологическите науки. В 3-ти курс ако не се лъжа - имахме клинична психология. Там се запалих тотално по наркоманиите.  Асистентката на даскала по клинична психология си избра 5 студента (най-активните в упражненията по клинична психология) да участват в семинар по случай откриването на центъра за ре-социализация на наркомани - сред тях бях и аз. Научих доста интересни неща от лекторите, които бяха лекуващи лекари и психолози от Англия. Накрая всеки получи папка с упражненията, които правехме през тази седмица, лекциите от всеки ден. систематизирано. отделно и ти си водиш. Бяхме сред психолози от цялата страна, дошли дапопият от опита на лекторите. С годините тази папка се изгуби, и днес не е в мене – а наученото отдавна е забравено.

В края на семсестъра трябваше да се направи курсова работа по девиантно поведение (това е  предмет) - мойто заприлича не на курсова, ами направо на диплмона работа. Смаях асистентката. С идеи, с механизъм на работа с наркомани, с изграждане на център за работа с наркомани... Беше приятно да се заровиш в дебрите на този проблем, а и имах подкрепата и насоките на изготвяне на курсовата,  които двете асистентки ми оказваха.

А аз, нали старо куче сред студентите, над мене по-голяма беше само една Елена,ама тя не учила досега,ами бачкала.А аз, че и учила вече - умеех бързо да запиша лекциите в часовете - да подбера най-важната информация от всичко казано, та после в къщи ги преписвах на чисто и осмислено, и колегите ги преписваха (а някои мързеливо преснимаха) от мене. Уверена в себе си, не цепех басма на преподавателите, ежех се като змия – не бях научила урока на жиивота, пред по-висшестоящите от теб, навеждаш глава. В деканата и сега, и сега като ме видят и се хващат за главата. Не се свивах като другите, не се подмазвах. И тази ми смелост ми костваше изпита по икономика. Преподавателката един ден каза: "ти, момиче икономика няма да вземеш, поне докато аз я преподавам тук". И все не ми стигаше една точка да покрия теста :) Две години я влачих тая ликвидация, накрая спрях да ходя на ликвидации - дори това което бях запомнила от лекциите и упражненията по микроикономика се беше изпарило... Другия проблем беше трудово право, но него го взех след години - като се смени преподавателя.

Приятните спомени от ВСУ са свързани с Радостина (известна на някои в blog.bg като radost4e), единствения ми контакт доскоро със "приятелите ми" от Варна -  с която се запознах чрез едно предаване по радио Браво, и се оказа че сме в един университет, макар и различни специалности. От моя курс се заформи една групичка - Цветан (Цецо), Елена, Клавдия, Айсел, Теодора... и имаше едни Иво и Милена. Другите бяха некви надути разглезени богаташки деца. Ние бяхме от "обикновените" – от семейства като баща ми, чиито родители едва събираха парите за таксата. От преподавателите и до днес няма да забравя Таня Михайлова, Реналди Шишков и доц. Илия Пеев. Шишков се оказа, че работи заедно с татко, макар че са от различни болници - прсто съвместен екип. Един ден случайно, докато пиехме кафе с Шишков в лавката, споменах че вкъщи татко има доста литература - за алкохолизъм, за различните видове наркомании и т.н. даже си имах любим автор - Тодор Станкушев. Шишков се оживи - а, как се казва баща ти... и айдее...

 Не разбрах на изпита как я получих тази 6-тица - дали заради името си, или заради препоръките от асистентката Таня М. или от подробната информация, която развих в предоставената ми за изпита тема по предмета – много повече от предадения на лекции материал от доктора. А доц. Пеев - се оказа близък приятел на семейството - бе работил с мама в морското училище, и покрай нея познаваше и татко. Преподаваше обща психология в 1-курс.

Някак си мисълта, че нося фамилията на татко не ми позволяваше да се изложа... исках да я защитя. и никога не съм парадирала с това, чия дъщеря съм.

В 4-ти курс тръгнах надолу. Сринах се. Пристрастяване към интернет, болест ли е, кво е. Ама започнах да прекарвам по няколко часа в залите из града, после часовете станаха цяла вечер в залата в квартала ми. Първата година как да е, ама тия две ликвидации, де ме озориха. А и страха от държавния изпит - който трябваше да бъде тест от 60 въпроса, и всеки въпрос е отделен предмет. Айде ако беше дипломна работа, все щях да я направя. Но това ме уплаши и нямах стимул да завърша... Та цяла година от живота ми премина в  будни нощи и заспали дни. Кожата ми загуби блясък и цвят, надебелях още повече от застоялия живот, който водех. Вече и не излизах на разходки в Морската градина с Дейв.

Прекъснах. На следващата година записах пак. Пак прекъснах... и така и не го завърших. Запознах се с хора в един форум, все софианци. Тука започнаха едни купони, едни срещички. Все по-често грабвах раничката и айде към автогарата, а след 6 часа - в София. В един момент ми писна да снова 12 часа из България, и се спрях в София. През тази първа година, преспивах при "сестра ми". Тя беше тази, която ми подаде ръка и ме подслоняваше всеки път, когато идвах тук. Тя беше тази, която не ме разколеба да се откажа от решението си да променя живота си във Варна по залите. Тя беше тази, която ми помогна да се задържа тук, и да се науча да живея сама, извън стъления похлупак, под който ме бяха поставили мама и тате....

И след това започва първа глава от книгата ми, а това беше просто увод  :)

 п.с. :