Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.09.2009 22:35 - В този град...
Автор: thedarkangel1977 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 896 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 09.10.2009 12:33


* Размисли за един град, за едни мисли, за едни спомени, за един влак, за пристигането и изпращането на една гара, и за един човек....

 

В този град, в който аз съм роден
за мнозина навярно е скучен.
Разпиляваш се ден подир ден
просто няма какво да се случи...


Влака трака, с него тракат и часовете до крайната гара. Вечерта е топла и прохладна, в купето вече дремят, но аз не мога да заспя и броя минутите до следващата гара.
Трак- трак. Влака лети и мислите летят. Обичам да пътувам с влак, макар че мога да се придвижа до Варна и с автобус, или с кола. Във влака имам време да хвана летящите мисли, да изкарам спомените - прашасяли като албум в ракла, избледнели като снимки от минали години.
Eто я гарата на гр. Своге - светлините на градчето блестят отдалече. имаш чувството че това е най-ярко осветения град в цяла България.... Когато се връшам от Варна към София, в ранни зори оттук се изсипва цяла орда от работещи хора, бързащи към София...
Трак, трак... Минаваме покрай китното селце Зверино - тук беше първата ми седмица извън Варна, първата седмица на свобода. Тук открих магията на домашната люта ракия. Тук се омаях от откритостта и гостоприемството на хората от село.
Трак Трак... Ето ни в Мездра. Когато бях дете, всяко лято идвах тук с баба или с дядо и баба. Тук се научих да се пързалям легнала върху дъска с 4 колела. Спускаш се по наклона над блока. А после тътриш дъската до горе до училището, и пак и пак... Та до мрак...
После минаваме Червен бряг и гара Роман...
На Горна Оряховица цари оживление, нищо че минава 3 през нощта. Нали е една от централните гари в България. Докато минат 15-те минути почивка притичвам за чашка топло кафе и пуша до влака, докато не се разнесе сънлив глас из колоните на гарата, че влака тръгва. А после се връщам в тъмното купе, с дремещите пътници...
Ето ни на гара Плевен - веднага се сещам за една вечер как с колата се загубихме в покрайнините на града в търсене на път към магистралата за Варна. Или как се лутахме през селата около Плевен, тръгнали от Рибарица, и с това удължихме пътя с 1 час.
Влака тръгва, а с него и спомена за този град...
Следваща гара Попово - изтръпвам. Винаги когато съм на тази гара се оглеждам за едно познато такси, но никога не го откривам. Тук се сещам за първия път, когато стъпих на тази гара. За първите хора, с които се запознах тук. За роднините на човека, който е най-близко до мен... Превъртам набързо спомените, като клипове на бързи обороти. Един хотел... Един купон... Хората, които живеят тук и които познавам...

После влака тръгва, минавайки покрай язовира на градчето. Ех, колко спомени и около този язовир...

Летят часовете... Вече се развиделява. Ето я гара Белослав - тълпа от работещи във Варна нахлува във вагоните, и настава голямо оживление - и да искаш няма как да спиш вече, който спал, спал. който броял часовете до крайната гара, броял... И купета и вагони се претъпкват с хора, наспали се, бърборещи селските клюки...
Гледам през прозореца Варненското езеро и даже отварям за да вдишам аромата на водата. Успокоена съм, края на пътя се вижда вече... Провадия... Девня, виждам комините на Соловей Соди и се усмихвам - татко днес ще е в Варна, а не на работа тук...
Трак, трак... Ето го началото на Варна - Аспаруховия мост се вижда в далечината, а водата блести окъпана в лъчите на утринното слънце. Пътниците във влака се раздвижват да си приготвят багажа и да не се бавят и минута повече, оттегчени от дългото пътуване. А аз седя залепена на прозореца и не се отделям.
Тракането спира.  И тълпата хуква на перона. Сливам се с нея и аз. Над мене писват чайки, сякаш да ме поздравят с добре дошла. Въздуха ухае на водорасли и на море. Само аз го усещам, знам.

Разминавам се умело покрай хора с куфари, посрещачи и пристигащи. Мен никой не ме посреща - отдавна моите родители са се уморили от това посрещане и изпращане. но ето джиесема ми звъни и мама пита пристигнах ли вече. След 5 минути съм на площада пред гарата. Без сакове и багажи - изобщо не можеш да предположиш, че съм пътувала цяла нощ от София до Варна. Заставам чинно на спирката и слушам как варненци си говорят. Странно ми е, а преди години не ми правеше че говорят различно и се дразнех че софианци ми се смееха на говора. А днес мам се дразни, че не говоря "нормално", а по "софийски"...
Дори шофьорите на таксита, чието ухо ловко разпознава кой е варненец и кой не, се заблуждават, че не съм оттук и почват да спорят с мене откъде е най-пряко да се мине. Да, ама на краставичар краставици да продаваш,  не върви. Да живея 25 години и да не знам пътя до морския квартал, нещо не се вързва....
Мога да взема такси, но чинно чакам автобус да ме превози до Морската градина, където се мъдри квартала ми. След малко съм в автобуса, полупразен и тих - и се сещам, как всяка сутрин се клатушках от Чайка до Златните пясъци, за да ида на лекции - а автобуса пращи по шевовете от дядовци и бабички решили да отидат в ранни зори на лозето, и от работници хукнали към строежите в курорта. "Ухае" на старчески тела, на чесън и лук, на немити тела. Въобще картинка... И когато автобуса се доклатушка до спирката, се измъкваш с облекчение, че вече не "ухае".
Автобуса пъпли, а аз се радвам като малко дете на новите придобивки в града - игрушките в морската градина, бившия ресторант Димят - вече хотел. Сещам се и за други новости - Мола на бул. Сливница, Пикадилито на път за курортите.
Странен ми е този град. Имам чувството, че ще се загубя в него. И се губя де. В дните, когато идваме от София дотук с кола и се чудя как да се придвижа до морския квартал, защото в центъра на града или се прави ремонт, или е променена посоката на движение по централните улици. А моите приятели ми се дразнят, че не мога да се ориентирам лесно и бързо, но как да знам че докато ме е нямало умните глави в общината са решили да променят Варна, да я пременят в нова дреха...
Най-после съм на спирката до блока. Отправям се със сънлива крачка. Знам, че щом взема душ и пия кафе, умората от безсънната нощ ще отшуми. Посрещат ме в къщи - отдавна го няма укора в очите на мама, че живея толкова далече. Влизам в стаята си и гледам да не се дразня на гледката - уж подредено а дрехите на мама стоят по масите и по леглото, а в гардероба дрехите които сега ми седят като балони. и се усеща, че стаята в която отраснах и живях, е самотна и празна без мен.
В края на деня вече се задушавам тук, а нервите ми са изпонати от "разговори" с баща ми. Няма крясъци, но ме подлудява тихия и спокоен глас, който те реже като тъп нож по твърд сух суджук - обвиненията, че пропилявам живота си в столицата, че съм се състарила с 10 години и мязам на бабичка и наркоман едновременно. Мълча, и вътрешно треперя. Затварям се в стаята си и с треперещи пръсти набирам познат номер, да чуя познат глас. Част от мислите ми, от спомените ми, от душата ми...

 

Аз съм с теб, част от мен си ти.... Близо ще те търся, където и да си...

Когато съм на 500 км от София, разбирам какво е някой да е част от теб - от мислите ти, от душата ти. Да прочете мислите ти, без да ги изречеш на глас. Да усети какво чувстваш, без да пророниш и дума. Аз да мисля като теб, ти да мислиш като мен.

Неразривно цяло - както деня и нощта, както слънцето и небето, както рибите и морето...
И когато погледите не се срещат, и лицата не се поглеждат, гласовете говорят...
Признавам си, че винаги когато съм тръгвала от София и когато съм пристигала в София - винаги съм се обръщала с молба към нея да дойде с мене до гарата, да ме посрещне или да ме изпрати. Не, че не мога да се придвижа дотам с тролей, или с такси. Просто, за да почувствам онази тръпка от посрещането или изпращането. Не че във Варна мама не ме изпраща на гарата, но когато в очите й прочета онова мълчаливо :"Какво пак ли тръгваш. В големия град, далече от нас..." Когато доловя онази болка, с годините все по-прикрита и по-неизказана, но мисълта че е някъде в някое кътче от душата й, не ми дава мира докато не стъпя на софийска земя....

Варна... Тръгвам с нежелание из града. Краката ме влекат към центъра и вървя пеша, за да проуча новостите из града. Очите ми търсят онези познати будки на сп. Севастопол, до икономическия техикум, но се примирявам че няма вече "джобове" там. При последното ми пребиваване във Варна реших да направя своеобразно поучване къде правят най-хубавите джобове. След като си купих такива от 3-те най-известни за мене места, установих че що годе по-свестни джобове може да се закупят до ВИНС-а. И окончателно се отказах от консумацията на огромни питки с плънка от салати и нещо месно между двата огромни комата хляб, приплеснати от тостера в който са препечени....
При последното ми пребиваване във Варна, поради липса на интернет у дома, трябваше да си осигуря такъв от някоя интернет-зала. Но да не би това да бе лесна задача? Една вечер ми отне 1 час доде намеря зала в района до бившия Младежки дом, поради това че всичките зали, които ми бяха известни преди днес не работеха.
Слетобеда преди да тръгна към София, реших да сляза с Дейв до морето. За мое голямо учудване тесния асфалтов път бе разширен и крайбрежния път мязаше по скоро на крайбрежна магистрала, е хайде да го кажем на булевард. Така че се отказах от морските разходки с моя четириног приятел...

Не само моите родители ме укоряват за решението, което взех преди години... Човекът, който преди 2 години ме видя - и то след настояване от моя страна - а не се бяхме виждали 3 години... Човекът, който тогава ми казваше - "не забравяй откъде си тръгнала и че имаш приятели тук. Не се замозабравяй в тази София." Днес, отдавна съм "забравена".
"Забрави" ме и най-близкия ми човек във варна. Тази с която години наред поддържахме връзка през скайп и така не ни деляха километри. Е, всеки човек има право на избор и на собствено решение. Не няма болка, не не бърша сълзи и сополи. Но ми е криво и не мога да проумея, какво кара хората да постъпват така...

След няколко дни, когато съм на предела на силите и нервите си, с нетърпение поемам към София - обратно с влака, натоварена със сакове и кашончета - армагани за вкъщи от мама и тате, и от баба.
Не, не мразя морския град. Просто отдавна не съм част от него, а от столицата - не тялом, а духом.
WELCOME IN SOphIA


to be in continied...

 

 




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: thedarkangel1977
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2853647
Постинги: 1340
Коментари: 1270
Гласове: 2924
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031