Постинг
30.09.2009 02:36 -
в този град... (2)
Автор: thedarkangel1977
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1984 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 01.10.2009 01:21
Прочетен: 1984 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 01.10.2009 01:21
* Размисли за друг град, за моите приятели... Е, тук няма да изпадам в сантиментални моменти... ще си ги запазя в най-скритото кътче на душата си...
В този град пак при теб ме връща любовта.
Най-прекрасните ми дни със теб
само тука са били до теб.
София... Сякаш вчера беше преди 6 години... Колко сменени квартири остават в спомените. Колко щури купони, с много смях и алкохол... Колко кръчми и вили в Рибарица... Колко пъти любов, разбиваща се после на хиляди парченца и пак намирала сили да възкръсне като феникс в ранената ми душа...
Днес всичко е само един спомен. Дори и с болка в него, каращ ме да се усмихна... А спомените ипълнени с приятни моменти, да се смея до припадък...
Сякаш вчера стъпих за първи път на софийска гара, с една раница на гърба, с камуфлажната риза, която си приватизирах от татко и която много си обичах, с размъкнатите и избелели дънки и с блузката с щампа на Metallica.
Не, не бях някой пощурял тийнейджър, а карах 26-тата годинка от живота си...
Спомени... Усмивки от старите ленти...
Огромният град ме плашеше. Но нямах желание да се върна в онзи град, дето се разпиляваш ден подир ден и просто няма какво да се случи...
Чувствах се като марсианец на чужда планета. Знаех само пътя от гарата до първата квартира на момичето, с което се сближих в един форум и с кой тролей да отида дотам. Мисълта, че има при кой да отида тук, че не съм сама в тази чужда планета ме успокояваше...
Обикалях тогава цяла България - Варна все пак не е до София. Отнемаше ми 6 часа път, но ме влечеше тук. Тук бяха всички от онзи форум. Тук бяха купоните, тук беше смеха. Във Варна пилеех дните си в спане, ставах слетобед за да се вмъкна в онзи форум, в онова айскю и да говоря с тези хора... После се връщах да подремна пак и когато глъчката в кварталната интернет-зала утихнеше, и децата се приберяха по домовете си, се връщах за да изляза в утринните часове, когато слънцето сънливо се показваше на небето, оцветявайки квартала ми в червено-жълти тонове.
Влечеше ме към този град и се завръщах - отново и отново. Намирах начини, макар че моите родители се опитваха да ме откажат, да ме задържат в морския град.
Когато вече се бях уморила - от безкрайните нощи в онзи форум, от уморените дни в които спях като труп и нямах сили да се замъкна до университета за лекции; когато направих няколко грешки, които съсипаха родителите ми - и пак след години намериха сили да ми простят всичко това...
Когато онова влечене към града-планета беше толкова неудържимо...
Един ден просто тръгнах от София за Варна, за да си събера багажа от родния дом.
II. Приятелите.
Не, Нямам нужда, Нямам нужда от много приятели -
стигат ми двама-трима,
ала само такива, които в сърцата си
рани от моите болки да имат. Едва след години, когато всички се изправихме пред сложни житейски ситуации - ситуации, които те оставят без дъх, които те плашат до смърт, които те карат да трепериш и да плачеш...
Когато несъзнателно ги бях подложила на тестове за изпитание на тяхното приятелтво и само неколцина бяха издържали този тест успешно...
Едва тогава осъзнах кои наистина са приятелите около мен в София.
Сякаш бързо бях забравила как някой отнемаше 12 часа от времето си, за да дойде до Варна и да ме вземе с колата...
Сякаш бързо бях забравила, как някой хукна в 12 посред нощ, когато разбра че съм в Пирогов...
Сякаш бързо бях забравила, как когато ходих в Пирогов, за да ми гиспират ръката, не бях сама, а винаги имаше някой около мен...
Сякаш бях забравила как най-близките ми приятели се изпокараха пред мен обвинявайки един към друг, това което трябваше да минем тримата заедно...
Сякаш бързо бях забравила дните в родния град на моята приятелка... Където нейните роднини ме посрещаха и приемаха като нейна сестра...
Сякаш бързо бях забравила купоните, и всичко през тези 5 години, и бях готова да махна с ръка и да го загърбя... За да защитя името и личността на човек, който познавах от 2 месеца...
Сякаш бързо бях забравила обикалянето по клиники и лекари, когато аз или моята приятелка имахме нужда от лекарска помощ...
Не, не бях забравила... Просто нямах желание да проумея всички тези ситуации и да ги оценя...
Приятелите... Не са много... Само 4-ма, 5-ма може би... Но знам че съм оставила трайна следа в спомените им. Че са оставили трайна диря в душата ми.
И че заради тях, не мога да се откъсна от този град... Че те и тези спомени ме връщат отново тук...
III.
Верен приятел...
Най-ценното може би, през тези години за нас двете е Марки.
Марки се появи преди 5 години, тази година ще празнува 6-ти рожден ден.
Появи се през първия рожден ден, който празнува моята приятелка и аз бях с нея.
Нямаше търпение да го види преди купона, затова не можахме да й дадем в ръцете малкото пале със синя панделка. Когато тя гушна малкото треперещо от страх и ужас топло и пухено телце, се разплака от радост.
Марки... Малка палава топчица и черно кожухче и кафеви лапички. Нямаше кабел или зарядно за телефон, които да не опитаха зъбките му. Когато се изнесохме от първата квартира оставихме на хазяйна една черна маса с проядени до дъно крака, и една стена в коридора с огромна дупка - Марки я беше пробил със зъбките си.
През първата му годинка, аз още не живеех в София. И още сновях с раницата на гръб. Но всеки път, когато идвах тук, вадех от раницата подарък за Марки. И той знаеше, че ще му дам. И веднага щом пуснех раницата на земята дотичваше и почваше да я души изучаващо. А щом откриеше местенцето с подаръка му, започваше да го бута нетърпеливо и не мирясваше, докато не получеше полагаемото му се.
Донесох купичките на Дейв, играчките на Дейв - въжето с което като бебе си бе чесъл зъбките... Веднъж с последните си левчета му купих една играчка-пищялка... Лелелеее... Сякаш се влюби в нея и не искаше да се раздели с нея. По цял ден апартамента се огласяше от пискащите звуци на играчката. Накрая някой извади пищялката и Марк изгуби интерес към любимката си, вече не пищеше.
Погледне ли те Марки с онзи топъл поглед, с който овчарките поглеждат се разтапяш. Ухилено и предано те гледка, сякаш ангелче е пред теб. А всъщност е такова дяволче...
Макар че днес ръцете ми са обезобразени от неговите зъбки, макар че преживях и една гипсирана ръка - пак заради него... Все едно не котка те е драла, ами тигър... Не бих му се сърдила и една минутка...
Когато Марк, вече отрасъл 5 годишен юнак, се бе загубил в един квартал на София. Бях полудяла заедно със стопанката му. Обезумявах от страх че никога повече хняма да се събудя и той да ме посрещне с лай, приканващ ме да слезем пред блока... Обезумявах, търсех го из квартала ни - макар и на километри от квартала в който бе изчезнал..
Обезумявах, но гледах да не издавам страха си пред нея. Чудех се как да я успокоя, как да спра съзлите й... Молех се на всички богове Марк да се завърне.. И той се завърна... Намерен, неял и не пил два дена... Щастлив че отново е на познатата си полянка пред блока, сред хората с които е израснал...
Другите ценни неща са предметни...
колите, уредбите, техниката... Неща от ежедневието, без които не можеш...
През тези години с нас бяха Лизи и Влади. Влади избяга на третия ден след появата на Марк - шишкав котьо с дебела опашка и гаьовни лапи. Елизабет - спорно бе дали е Ели или Лизи, но беше нежна и гальовна котарана, която Марки разнасяше из апартамента като парцалче. Хванеше я за вратлето и се разхождаше с трофея си. Или я ближеше докато козинката й прогизнеше от лиги.
Пред мен обаче тия номера не минаваха. Всеки опит за тормоз над бедната Лизи, бе спиран с тупаник с чехъла, докато Марки се свиеше в някой ъгъл - обиден и унизен. Тези "защити" го озлобиха към мен, а и други ситуации спомогнаха за белезите по ръцете ми...
През последните си седмици при нас, Лизи се криеше в един гардероб в коридора. Там спеше, там ядеше, там пишкаше...
Накрая я "спасихме" като я занесохме при познати в Перник...
Днес, след години когато Марки отдавна не е палето, а е голям Марк, знам че колкото и да ме лае и да се опитва да ме "нарани", ме обича. Разбирам го, когато не сме се "виждали" дни или седмици, и когато Марки чуе гласа ми, види лицето ми и хукне ухилен към мен, изправя се на лапи и ме прегърне през лактите.
Разбирам го, когато сутрин ставам сънливо и сядам на леглото да се разсъня, а той нахлува в стаята, лаещ от радост. Когато "радостта" утихне, когато чуе гласа ми,се приближава, подушва сънливото ми лице и ме близва за приятелски поздрав - по брадичката или по нослето...
Нура... Едва, когато Нура вече не беше на този свят и когато погребахме оттеклото телце до канавката в един квартал... Едва тогава осъзнах липсата на Нурка. Нура бе голяма колкото бебешко юмруче, когато се появи в един малък стъклен аквариум. И тя, като Марк обиколи толкова квартири. Растеше, а с нея растеше и аквариума - koлко аквариуми сменихме, колко лампи за осветление, колко нагревателя, счупени от риткането на лапките й... През последните години едва успявах да го примъкна до банята да го измия.
А Нурка беше и побойничка - и костенурките са с характер. Още щом я вземех в ръце, започваше да ме рита и бие с лапички. А под душа - да ме хапе...
Беше направила възпаление на очичките, та и тя се запозна с ветеринарите. Боркиня и смелчага, още щом я боцнаха по дупето с инжекцийката, демонстративно изрази протеста си от боцкането и се изпишка върху блузата на чичо Доктор...
Но единствено от всички живи твари около нас, Марки си остан и до днес. Доказал своята преданост, своята обич, своята благодарност...
To be continied...
В този град пак при теб ме връща любовта.
Най-прекрасните ми дни със теб
само тука са били до теб.
София... Сякаш вчера беше преди 6 години... Колко сменени квартири остават в спомените. Колко щури купони, с много смях и алкохол... Колко кръчми и вили в Рибарица... Колко пъти любов, разбиваща се после на хиляди парченца и пак намирала сили да възкръсне като феникс в ранената ми душа...
Днес всичко е само един спомен. Дори и с болка в него, каращ ме да се усмихна... А спомените ипълнени с приятни моменти, да се смея до припадък...
Сякаш вчера стъпих за първи път на софийска гара, с една раница на гърба, с камуфлажната риза, която си приватизирах от татко и която много си обичах, с размъкнатите и избелели дънки и с блузката с щампа на Metallica.
Не, не бях някой пощурял тийнейджър, а карах 26-тата годинка от живота си...
Спомени... Усмивки от старите ленти...
Огромният град ме плашеше. Но нямах желание да се върна в онзи град, дето се разпиляваш ден подир ден и просто няма какво да се случи...
Чувствах се като марсианец на чужда планета. Знаех само пътя от гарата до първата квартира на момичето, с което се сближих в един форум и с кой тролей да отида дотам. Мисълта, че има при кой да отида тук, че не съм сама в тази чужда планета ме успокояваше...
Обикалях тогава цяла България - Варна все пак не е до София. Отнемаше ми 6 часа път, но ме влечеше тук. Тук бяха всички от онзи форум. Тук бяха купоните, тук беше смеха. Във Варна пилеех дните си в спане, ставах слетобед за да се вмъкна в онзи форум, в онова айскю и да говоря с тези хора... После се връщах да подремна пак и когато глъчката в кварталната интернет-зала утихнеше, и децата се приберяха по домовете си, се връщах за да изляза в утринните часове, когато слънцето сънливо се показваше на небето, оцветявайки квартала ми в червено-жълти тонове.
Влечеше ме към този град и се завръщах - отново и отново. Намирах начини, макар че моите родители се опитваха да ме откажат, да ме задържат в морския град.
Когато вече се бях уморила - от безкрайните нощи в онзи форум, от уморените дни в които спях като труп и нямах сили да се замъкна до университета за лекции; когато направих няколко грешки, които съсипаха родителите ми - и пак след години намериха сили да ми простят всичко това...
Когато онова влечене към града-планета беше толкова неудържимо...
Един ден просто тръгнах от София за Варна, за да си събера багажа от родния дом.
II. Приятелите.
Не, Нямам нужда, Нямам нужда от много приятели -
стигат ми двама-трима,
ала само такива, които в сърцата си
рани от моите болки да имат. Едва след години, когато всички се изправихме пред сложни житейски ситуации - ситуации, които те оставят без дъх, които те плашат до смърт, които те карат да трепериш и да плачеш...
Когато несъзнателно ги бях подложила на тестове за изпитание на тяхното приятелтво и само неколцина бяха издържали този тест успешно...
Едва тогава осъзнах кои наистина са приятелите около мен в София.
Сякаш бързо бях забравила как някой отнемаше 12 часа от времето си, за да дойде до Варна и да ме вземе с колата...
Сякаш бързо бях забравила, как някой хукна в 12 посред нощ, когато разбра че съм в Пирогов...
Сякаш бързо бях забравила, как когато ходих в Пирогов, за да ми гиспират ръката, не бях сама, а винаги имаше някой около мен...
Сякаш бях забравила как най-близките ми приятели се изпокараха пред мен обвинявайки един към друг, това което трябваше да минем тримата заедно...
Сякаш бързо бях забравила дните в родния град на моята приятелка... Където нейните роднини ме посрещаха и приемаха като нейна сестра...
Сякаш бързо бях забравила купоните, и всичко през тези 5 години, и бях готова да махна с ръка и да го загърбя... За да защитя името и личността на човек, който познавах от 2 месеца...
Сякаш бързо бях забравила обикалянето по клиники и лекари, когато аз или моята приятелка имахме нужда от лекарска помощ...
Не, не бях забравила... Просто нямах желание да проумея всички тези ситуации и да ги оценя...
Приятелите... Не са много... Само 4-ма, 5-ма може би... Но знам че съм оставила трайна следа в спомените им. Че са оставили трайна диря в душата ми.
И че заради тях, не мога да се откъсна от този град... Че те и тези спомени ме връщат отново тук...
III.
Верен приятел...
Най-ценното може би, през тези години за нас двете е Марки.
Марки се появи преди 5 години, тази година ще празнува 6-ти рожден ден.
Появи се през първия рожден ден, който празнува моята приятелка и аз бях с нея.
Нямаше търпение да го види преди купона, затова не можахме да й дадем в ръцете малкото пале със синя панделка. Когато тя гушна малкото треперещо от страх и ужас топло и пухено телце, се разплака от радост.
Марки... Малка палава топчица и черно кожухче и кафеви лапички. Нямаше кабел или зарядно за телефон, които да не опитаха зъбките му. Когато се изнесохме от първата квартира оставихме на хазяйна една черна маса с проядени до дъно крака, и една стена в коридора с огромна дупка - Марки я беше пробил със зъбките си.
През първата му годинка, аз още не живеех в София. И още сновях с раницата на гръб. Но всеки път, когато идвах тук, вадех от раницата подарък за Марки. И той знаеше, че ще му дам. И веднага щом пуснех раницата на земята дотичваше и почваше да я души изучаващо. А щом откриеше местенцето с подаръка му, започваше да го бута нетърпеливо и не мирясваше, докато не получеше полагаемото му се.
Донесох купичките на Дейв, играчките на Дейв - въжето с което като бебе си бе чесъл зъбките... Веднъж с последните си левчета му купих една играчка-пищялка... Лелелеее... Сякаш се влюби в нея и не искаше да се раздели с нея. По цял ден апартамента се огласяше от пискащите звуци на играчката. Накрая някой извади пищялката и Марк изгуби интерес към любимката си, вече не пищеше.
Погледне ли те Марки с онзи топъл поглед, с който овчарките поглеждат се разтапяш. Ухилено и предано те гледка, сякаш ангелче е пред теб. А всъщност е такова дяволче...
Макар че днес ръцете ми са обезобразени от неговите зъбки, макар че преживях и една гипсирана ръка - пак заради него... Все едно не котка те е драла, ами тигър... Не бих му се сърдила и една минутка...
Когато Марк, вече отрасъл 5 годишен юнак, се бе загубил в един квартал на София. Бях полудяла заедно със стопанката му. Обезумявах от страх че никога повече хняма да се събудя и той да ме посрещне с лай, приканващ ме да слезем пред блока... Обезумявах, търсех го из квартала ни - макар и на километри от квартала в който бе изчезнал..
Обезумявах, но гледах да не издавам страха си пред нея. Чудех се как да я успокоя, как да спра съзлите й... Молех се на всички богове Марк да се завърне.. И той се завърна... Намерен, неял и не пил два дена... Щастлив че отново е на познатата си полянка пред блока, сред хората с които е израснал...
Другите ценни неща са предметни...
колите, уредбите, техниката... Неща от ежедневието, без които не можеш...
През тези години с нас бяха Лизи и Влади. Влади избяга на третия ден след появата на Марк - шишкав котьо с дебела опашка и гаьовни лапи. Елизабет - спорно бе дали е Ели или Лизи, но беше нежна и гальовна котарана, която Марки разнасяше из апартамента като парцалче. Хванеше я за вратлето и се разхождаше с трофея си. Или я ближеше докато козинката й прогизнеше от лиги.
Пред мен обаче тия номера не минаваха. Всеки опит за тормоз над бедната Лизи, бе спиран с тупаник с чехъла, докато Марки се свиеше в някой ъгъл - обиден и унизен. Тези "защити" го озлобиха към мен, а и други ситуации спомогнаха за белезите по ръцете ми...
През последните си седмици при нас, Лизи се криеше в един гардероб в коридора. Там спеше, там ядеше, там пишкаше...
Накрая я "спасихме" като я занесохме при познати в Перник...
Днес, след години когато Марки отдавна не е палето, а е голям Марк, знам че колкото и да ме лае и да се опитва да ме "нарани", ме обича. Разбирам го, когато не сме се "виждали" дни или седмици, и когато Марки чуе гласа ми, види лицето ми и хукне ухилен към мен, изправя се на лапи и ме прегърне през лактите.
Разбирам го, когато сутрин ставам сънливо и сядам на леглото да се разсъня, а той нахлува в стаята, лаещ от радост. Когато "радостта" утихне, когато чуе гласа ми,се приближава, подушва сънливото ми лице и ме близва за приятелски поздрав - по брадичката или по нослето...
Нура... Едва, когато Нура вече не беше на този свят и когато погребахме оттеклото телце до канавката в един квартал... Едва тогава осъзнах липсата на Нурка. Нура бе голяма колкото бебешко юмруче, когато се появи в един малък стъклен аквариум. И тя, като Марк обиколи толкова квартири. Растеше, а с нея растеше и аквариума - koлко аквариуми сменихме, колко лампи за осветление, колко нагревателя, счупени от риткането на лапките й... През последните години едва успявах да го примъкна до банята да го измия.
А Нурка беше и побойничка - и костенурките са с характер. Още щом я вземех в ръце, започваше да ме рита и бие с лапички. А под душа - да ме хапе...
Беше направила възпаление на очичките, та и тя се запозна с ветеринарите. Боркиня и смелчага, още щом я боцнаха по дупето с инжекцийката, демонстративно изрази протеста си от боцкането и се изпишка върху блузата на чичо Доктор...
Но единствено от всички живи твари около нас, Марки си остан и до днес. Доказал своята преданост, своята обич, своята благодарност...
To be continied...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 2924
Блогрол
1. интригуващо
2. hristam
3. далавера оод
4. никога не пропускам да надникна в блога на Sulla
5. искаш котка?
6. блога на вера - фен съм й
7. бест оф янчев
8. makdonalds or arabian food
9. пришълец в София
10. при бай Пешо
11. самотни души
12. не ме бий моля те...
13. моят котарак....
14. баничкомобил
15. как станах блог-идол /в 3 части/
16. Kак да блогваме по-добре - три сигурни стъпки
17. още един блог който трябва да се наглежда...
18. лудост
19. marcusjunius
20. великденско настроение
21. мечо пух
22. грях / разказ/
23. как се прави успешен пост... /автор Иво Беров/
24. видовете пътници
25. кучешка история
26. голямото чукане
27. апетитно
28. блог Дъ бест - http://bubulinka.blog.bg/
29. из архивите на blog.bg - за Иван Ангелов
2. hristam
3. далавера оод
4. никога не пропускам да надникна в блога на Sulla
5. искаш котка?
6. блога на вера - фен съм й
7. бест оф янчев
8. makdonalds or arabian food
9. пришълец в София
10. при бай Пешо
11. самотни души
12. не ме бий моля те...
13. моят котарак....
14. баничкомобил
15. как станах блог-идол /в 3 части/
16. Kак да блогваме по-добре - три сигурни стъпки
17. още един блог който трябва да се наглежда...
18. лудост
19. marcusjunius
20. великденско настроение
21. мечо пух
22. грях / разказ/
23. как се прави успешен пост... /автор Иво Беров/
24. видовете пътници
25. кучешка история
26. голямото чукане
27. апетитно
28. блог Дъ бест - http://bubulinka.blog.bg/
29. из архивите на blog.bg - за Иван Ангелов