"Tук трамваи, коли не звънят

и реклами неонови няма..."

Минавайки покрай Сточна гара, отбиваш и тръгваш далече от бул.Сливница. Пътят минава покрай централни гробища и си на последната спирка на трамвай 3. Оттам влизаш в една улица, която уж е двупосочна, но е толкова тясна, че коли и автобуси едва се разминават. А към Орландовци и Бенковски, пъплят автобуси.

И се понасяш в приказка. От двете страни на уличката, китно се пъчат като моми на селски пазар, малки къщички с дворчета - липсват двете липи отпред, но пък има зеленчуци, домашно производство, чува се кукуригане на петли, кудкудякане на кокошки току-що изпълнили своя кокоши дълг...

Усещането е странно... Знаеш, че си в София още, а си в село. Едно голямо село... Село с поща и с църква, с магазинчета - и всичко можеш да намериш в това село. Дори магазин за дограма си има. И денонощна аптека. И денонощна барака за цигари и алкохол...

Продължаваш по улицата, която се вие из квартала и се води за "главна". Минаваш покрай детска градина, поща...

Къщичките оредяват... Групичка от блокчета и един дълъг и висок блок, завършват визията на квартала. От блока се вижда в далечината, че има друг такъв висок блок, и това е... Две групи от високи блокове, няколко блокове на няколко етажа, и само къщи...

В Орландовци не звънят трамваи, но има автобуси. Странното е, че спирките са винаги празни, а автобуси рядко виждаш... Веднъж ми се наложи да ползвам градския транспорт в квартала, но се отказах. Нито има табелка кой номер автобус минава оттук, нито през колко време се движи...

За първи път стъпих в Орландовци през една зимна вечер. Една уличка се вие пред блока. Беше тъмно и не можах да огледам около себе си.

После ходих няколко пъти до блока, докато пренасяхме багажа от квартирата в апартамента - и пак по тъмно... Okоло мене само ламаринени гаражи... минаваш между тях по една пътечка с плочки и си пред входа - задния на блока...

Една сутрин, спейки си сладко, в просъница чух телефона да звъни. "Мира, моля те, ела... - ипзлака приятелката ми - Мини през аптеката вземи лекарства и ела, че умирам.... Адреса е... Ако те питат, кажи да минете покрай църквата и зад нея завивате и сте до блока..."

Хукнах притеснено. В ранната сутрин успях да намеря аптека до Мола, и бързо спрях едно такси. Обясних указанията по намирането на адреса... След помощта на орландовчани и драйвъра, който се опитваше да ме обърка из квартала, с цел повече обикаляне и по-голяма сметка, все пак успях да стигна до крайната цел. Не бях сигурна обаче дали съм на правилното място, щото гледката която виждах не беше тази която видяха очите ми докато участвах в пренасянето на багажа... Пред блока раннобудници пушеха цигари и пиеха кафе на една беседка...

"Извинявайте, търся един блок с много гаражи отпред и отзад." - това можех да обясня, това съм запомнила с очите си. Хората се ококориха - а и аз бях в "перфектната" си форма - рошава, сънена и с размазан грим.  единия каза - ами тука има гаражи пред блока и зад блока...
Успокоих се, значи това е правилното място...

Това беше първото ми идване до апартамента в Орландовци. С това първо идване запомних пътя до блока. Чак след време забелязах и другите подробности... Детската градина, пощата...

Второто беше, в една вечер... Пак тревога... Пак спиране на такси. Драйвъра се прави на ударен, че не знае къде е Орландовци. Да, ама Мира знае, само дето все още не е запомнила как да стигне до ул. Козлодуй. Как да е стигнахме до моста преди квартала, оттам нататък се включвам с указания как да стигнем до Църквата и до крайната цел.

Най-после слизам доволна - мисия успешна, Мира се справила с придвижването сама от единия до другия край на града...

...Една сутрин се събуждаме и се разсънваме с цигара и чаша кафе. Предстои чистене в квартирата, преди хазяйката да дойде. По едно време сънливото ми съзнание, забелязва че нещо е много бяло през прозореца. Надничам и ... снежна приказка... Полето зад блока е побеляло от снега, който продължава да вали...
На пръв поглед - приказка... Слизаш долу и ветровете си играят на гоненица, колата с летни гуми... придвижването трудно, не непостижимо... тръгнахме към Бенковски, да вземем другия участник в мисията с почистването на квартирата и поемаме към Зоната...

... Спя си сладко в стаята, когато нещо прекъсва съня ми. Вятъра беснее и лудее из квартала, искащ да събори всичко по пътя си. Изблъска прозорците. Последва борба - тъкмо затворя единия прозорец, той изблъска другия... Накрая се отказах от борбата и го оставих да вилнее из стаята, нахлуващ през отворения прозорец... Студ, но заспах - мозъка ми си искаше съня ...Събудих се вкочанено изпод трите одеала....