Наркотици / Историята на един наш познат [2] В това писмо, чийто получател не познавам и само мога да се надявам да е някой добър човек, съпричастен на проблема ми, ще се опитам да опиша онази част от живота си, която почти успя да съсипе мен и близките ми. На 17 години бях твърдо решен да опитам от всичко в този живот. Тогава все още не си давах сметка, че някои опити могат да прераснат в навици и дори пороци. Като всеки човек на тази възраст смятах, че светът е в краката ми, но аз се спънах в него и пропадането започна. Ако трябва да бъда искрен, онова, което стои в основата на първото ми опитване на хероин е само и единствено чистото любопитство. Имам предвид, че любопитството ме е накарало да го опитам за първи път, а не че от любопитство съм станал наркоман. За което имат огромен принос нежеланието ми да се прибирам в къщи, където скандалите, породени от проблема с алкохола, който баща ми имаше, бяха ежедневие и това ме отдалечаваше все повече и повече от дома. Проблемите на родителите ми и страхът да не ги разочаровам допринасяха за моето затваряне, все по-навътре в самия мен. Споделянето никога не е било черта от моя характер и това ме правеше по-нещастен и разочарован от света. Сега осъзнавам че това, а и много други, са основните фактори за моето пристрастяване. В целия този хаос, царящ в семейството ми и в самия мен, аз все пак успях да затвърдя изграденото в мен доверие. Поставих маската на едно отговорно и сериозно момче със значителни успехи в училище и спорта, съчетавайки това и с работа. Винаги бях сред най-добрите, където и да отида и с каквото и да се захвана все успявах. Печелех много по-добре, отколкото майка ми би могла да си представи. Това ми даваше свобода да си позволявам много неща, за които тя не е и подозирала. Около мен се изгради и кръг от приятели с общи проблеми и сходни интереси и нещата постепенно започнаха да стават неконтролируеми. В началото употребявахме рядко, само по купони и подобни събирания, успокоявайки се, че не сме наркомани и можем да спрем когато пожелаем, но не след дълго това се промени. Неусетно навлизахме все по-дълбоко, докато един по един не започнахме да изпитваме физическа нужда от наркотика. Абстиненцията се усилваше и вече го правехме ежедневно. Всеки от нас се вглъбяваше в себе си и се отдалечаваше от останалите. Приятелството помежду ни изчезна и на негово място се появи взаимна изгода. Хероинът вече не бе средство, с което си доставях удоволствие, той ме караше да се чувствам "нормален човек". Парите започнаха да не стигат за пушене, защото ми трябваше все повече, а наркотикът ставаше все по-некачествен. Така не след дълго стигнах и до венозна употреба. Беше края на 1997г. Постепенно ходенето ми на работа ставаше все по-непоносимо, докато не се стигна до там, че ходех едва ли не само да взема пари и изчезвах. Един ден през ума ми мина, че ако спра да ходя на работа и нямам пари за дрога, ще спра да я употребявам и напуснах. Това ме вкара в истински ад. Наистина спрях за около месец, след което започна стандартната процедура. Първо си продадох всички вносни фирмени дрехи( които бях купил с мои пари), после и ценни вещи. Когато всичко мое, което можех да продам свърши, започнах да взимам пари от нашите. Нещата ставаха все по-зле.Родителите на моите "приятели" един след друг научаваха за проблема на децата си. Един ден разбра и майка ми, но в началото успях да я заблудя. Това нейно неведение само че не продължи дълго, тя все пак е мед.сестра в токсикологичен кабинет. Имал съм много опити през годините за самостоятелно спиране и лечение, без знанието на майка ми и сестра ми. Някой по-успешни , други - не, но всички прекалено кратки. Разказ на една майка: Разказвам това с надеждата да помогна на други родители като мен. В момента съм на 51 години и повече от 10 г. работя в Токсикологията в "Пирогов". Смятах, че проблемът "наркотик" ми е много ясен и като всички родители бях убедена, че такова нещо на мен не може да ми се случи, защото работя там, казала съм на децата си (имам две деца -омъжена дъщеря, имам и внуче, и син- проблемният, които сега е на 26 години). Отгледани са трудно, но с голяма любов. Със съпругът ми се оженихме доста млади - на по 20 - 21 години , но смятам, че сме направили всичко, което зависи от нас, за тяхното щастливо детство. Но аз има един страшен лаф: "единият строй унищожи мъжа ми, другият - сина ми". Т.е. в тоталитарно време съпругът ми имаше проблем с алкохола и просто не намери сили да се пребори с него. Златко (така се казва синът ми) в пубертета ме е питал: "Мамо, защо татко не може да спре да пие, толкова ли е трудно?" Тогава се опитвах да му обясня, че това е една много опасна болест и той иска да се излекува, но няма сили. Както всички родители, и аз последна научих. Трябваше ми един месец, за да разбера какво става с мен, изживявах всички стресове, които преживяват родителите в това положение. Гледах умно и не можех да си го представя. Докато в един момент зададох директен въпрос на сина си. Седнахме един срещу друг и аз попитах: "Злати, това, което чух, вярно ли е? Наистина ли и ти се друсаш с хероин?" Не можех да повярвам на ушите си! Той ми каза: "Да,майко,така е. И не мога да намеря сили в себе си да се справя с проблема. Моля те, помогни ми!" Останах без думи и започнах да се въртя из къщата като луда. Чувах, но не вярвах. Срам ме беше да го попитам повторно.Останах без думи. Не си спомням вече дали разговорът продължи, но ние решихме да се борим заедно. Може би това беше най-важно - той искаше да се отърве от проблема. Нещо му тежеше, но аз не знаех как да помогна. Знаех, че ако попитам докторите в токсикологията, те нямаше да ми кажат нищо повече, от това което аз самата знам. Тогава реших да търся други изходи като клиниката в Раднево. С помощта на приятели, стигнах до директора на клиниката. На 15-16 ден (не помня) от проблема отидохме в Раднево. Посрещнаха ни доста добре. Тогава разбрах от главния лекар, че синът ми е на доста висока доза хероин. И това не можех да го повярвам. До този момент не съм имала проблеми с това момче - той беше добрият син, отличник, с каквото се захванеше - успяваше. Имаше един момент, в който забелязах, че е поотслабнал, някакви сенки се появяват, но си казвах, че това е от дискотеките, нормално е за младеж абитуриент, ходеше и на работа в събота и неделя, на ски... Или на мен така ми беше по-лесно да си мисля. Не ми минаваше и през ум, че може да е наркотик. В Раднево беше 3 месеца - октомври, ноември, декември. Успя да стане любимец на доктори, сестри, пациенти (беше при алкохолиците). Аз го посетих за Нова година. Колегите там бяха невероятни, отзивчиви. Но аз започнах да се притеснявам, че като излезе оттам ще го вземат войник. Когато се прибрах в началото на януари /2-3-ти/, в пощенската кутия намерих повиквателна и изтръпнах. Отидох веднага при лекуващия лекар и й казах, че аз съм само майка в случая, решението трябва да вземат лекуващият лекар и пациента, без никакви сантименталности. Бях стъпила здраво на земята и исках всичко да бъде за негово добро. Той ми беше казал, че там където има емоции, няма лечение и това не ми излизаше от главата. Беше толкова прав, че се чувствах неудобно, че той се е сетил за това, а не аз. Лекарите в Раднево решиха, че синът ми може да отиде в казармата, а и той го желаеше. Все казваше: "Майко, не искам в автобиографията ми да пише наркоман. Искам да отида в армията." Като чух това, страшно се притесних, но се съобразих с неговото решение. Попадна на добро място, в школата в Плевен. И там беше най-добрият, беше спрял, беше напълнял, чувстваше се идеално. Пишеше ми, че това е най-щастливият период от живота му. Представяте ли си?! Никой от неговите набори не иска да ходи в казарма, а той казва, че това е най-щастливият период от живота му...На мен ми ставаше много мъчно - значи аз някъде много съм бъркала, щом той е щастлив в казарма, далече от всичко и всеки. Така или иначе казармата свърши, решихме, че ще кандидатства (и той искаше). С помощта на неговата кръстница, която ни подкрепяше финансово, започна да ходи на уроци по история и български. Но по-късно разбрах, че той въобще не си е мислел за уроци... Започна рецидив и аз пак последна разбрах...Вече знаехме пътя - отново Раднево. Но един ден той ми се обади по телефона: "Мамо, Раднево изигра своята роля, аз няма какво повече да правя тук." Чувствах се много безпомощна, не знаех какво да правя. Имаше момент на успокоение, защото неговата лекуваща лекарка от Раднево ми беше казала: "Доне, ако Злати посегне към наркотика, аз ще си скъсам дипломата." Много ми се искаше да й вярвам, но виждах, че нещата не вървят. Той се върна и решихме да продължим с домашно лечение, да се пази, да е с приятели.Той започна да работи, полагаше невероятни усилия, но, мили майки, това е по-силно от всичко. Живеем в апартамент. Всичко изглежда наред, той е нормален. В един момент влиза в детската стая и излиза друсан. Аз изпадам в истерия, започвам да викам, след това започвам да рева от безпомощност. Не знам какво да направя, не знам какво става... той ми се изплъзва от ръцете, лъже ме, убеждава ме - на мен ми харесва, започвам да му вярвам... Нещо, което не сме правили, е да ходим по психиатри и психоаналитици. Защото той ми казва: "Мамо, там се печелят само пари, нищо не се прави...Ние трябва сами да се справим." Много е грозно, че го казвам, но това беше негово убеждение. Добре, ама как да се справим? Един ден дойде негов приятел. Той ни разказа, че един психиатър, работещ в Търговище се опитва да направи нещо като комуна. В апартамента на баща му се събират с още двама, както им казвам аз "от нашия клас". Много се зарадвах. Тръгнахме за Търговище. Психиатърът - много симпатичен човек ни обясни, че има представа от комуна, че е ходил в комуна (после се разбрах, че повече е чел за комуни, отколкото е посещавал...).Той добре печелеше от нас - нямам нищо против, но просто трябваше да ни каже, че не разбира и можеше заедно да търсим литература. Младежите живееха на квартири и всеки ден се събираха на групова психотерапия. Единственото, което им правеше там бяха тестове. От дългия си опит знам как може да се манипулират тестовете..., но съм му благодарна, защото Златко изкара "чист"един дълъг период - 6 месеца. До нас достигаха добри новини - ще правят компютърен център. Ние сме в еуфория, децата са добре, имат нова среда, цели...И така изкараха 7 месеца. Веднъж при поредното посещение (ние майките се редувахме) с още една майка, докато чистихме апартамента открихме в шкафче спринцовки. Призля ми... Оказа се, че те ходят до Варна за дрога и са започнали отново. Пак бяхме на нулата, връщаме се пак в първи клас! Върнахме се в София. Аз исках да отидем при психиатър, той не ще. Да се справим сами. И започват едни "студени пуйки"* . Това е ад под небето. Той е в полубудно - полусънено състояние. Получава тремоло, треперения. Аз не издържам да го гледам и рева ... И така безуспешно изкарахме 3 месеца. В един момент събрах смелост и споделих с приятели. Това е много тежък момент, в който трябва да надвиеш себе си, да поискаш да споделиш с надежда да ти помогнат. Аз го направих и не съжалявам. Оцелях благодарение на приятелите. Никой от тях не ми отказа помощ, дори и само да ме изслуша. И така, чрез приятели, които разбират от компютри, започнахме да търсим в Интернет нещо - някакви програми, някакъв изход. Щом хората пазаруват и се женят по Интернет, не може да няма нещо и за нашия проблем. И слънчевият лъч дойде! Намерихме сайт или там... , не ги разбирам точно тези неща, и се оказа, че има толкова много т.нар. комуни. И от това, което четяхме, най-много ми хареса РЕТО. По това време вече беше много актуална една комуна в Италия. И нея бяхме я проучили, дори бяхме подали молба и автобиография и чакахме реда си... Защо ми хареса РЕТО? Хареса ми програмата им, това че лекуващите се работят навън, не са тотално изолирани от обществото, както в италианската комуна. В Италия можех да се чуя със сина си след 7 месеца и то чрез посредник, който говори италиански. А в РЕТО можех да говоря с него директно още в първия месец! Намерих приятели, които знаят испански и се обадихме по телефона на РЕТО. Първото нещо, което ме впечатли, беше отношението им. Приятелите ми казаха: "Доне, хората отсреща са много спокойни, търпеливи, дружелюбни." Те обясняваха какво е РЕТО, че няма страшно, че единственото, което трябва да направя е да извадя виза, за да може Златко да стигне до Испания. Казах си: "Боже мой, има чужди хора на 3500 км от България, испанци, които искат да помогнат на нашите наркомани, а българите в този момент правят пари!" Разбрах от приятели, че има асоциация на майките, която се събира всеки петък на "Петте кьошета" в София. Отидохме със сина ми и дъщеря ми да видим какво е това. Беше 25 май 2000г., предният ден бяха си заминали испанци от РЕТО, които за първи път са посетили София по покана на асоциацията. Разбрах най-важното - трябва да се борим да извадим визи на децата си. И трябва да крием какъв е проблемът от нашите власти. В един момент ми писна и започнах да търся "черни" пътища. И не само аз, и другите майки също. Фалшиви фирми, фалшиви визи...никога не съм си представяла, че ще стигна до там. Но накрая получихме виза - с късмет ли, по Божия милост ли - не зная. По това време обаче Златко беше много зле, нищо вече не можеше да му помогне. Един ден ми каза: "Майко, намери някой да ме набие." Стана ми толкова болно и страшно! Погледнах към зет си, но той поклати глава - "Не, това не мога..." Отворих моето тефтерче с телефони и с помощта на приятели намерих една мутра. След половин час едно голямо, яко момче - Калоян - дойде у нас. Златко беше в детската стая, безпомощен. Бяхме стигнали до там, че имахме белезници и той сам си ги слагаше, когато беше много страшно и не можеше да се удържи... Калоян разбираше (убедена съм, че имаше опит с наркомани или личен, или от приятели), отнесе се много адекватно. Не сме говорили много, каза ми: "Аз бих могъл да помогна на сина ти, ако ти не вземаш никакво участие. От този момент аз съм му и баща и майка." Беше ужасно да го чуя, но нямах изход. Реших, че между шокова зала в Пирогов, гробищата в Орландовци и надеждата за Испания, този човек се явява като ангел**. И така ние заживяхме в една мини комуна. Калоян се нанесе у нас с жена си, детето и кучето. В началото не беше лесно. Аз само работех, носех продукти. Ако исках да питам нещо Златко, ставаше чрез него. Те бяха постоянно у нас. Други майки ме питаха не ме ли е страх, че може да откраднат нещо от къщи. Много ме заболя. Може би защото работя в Пирогов и знам колко струва животът." Милички, най-ценното в къщи е синът ми и наркотикът отдавна ми го е взел, останалото е без значение. Какво повече да ми вземат?" През първия месец веднъж Златко се опита да му се изрепчи. Калоян само го хвана за врата и го закара в детската стая. Не знаех къде съм, имах желание да го удуша! Жена му усети какво става, хвана ме под ръка и ме заведе в най-отдалеченото място в апартамента с думите: "Не се притеснявай, той не бие по главата." Последва серия от стенания и тишина. Не знам колко време мина. После всичко утихна, те излязоха заедно спокойни и усмихнати и отидоха да вземат видеокасети... От този ден станаха приятели. Изкарахме така дружно 3 месеца. Златко си върна съня, моите нощи станаха безсънни... Най-сетне Златко получи виза за Испания. Исках Калоян да го придружи и реших да му платя визата. Хем като благодарност за това, което прави, хем Златко да не е сам. Калоян много се зарадва. Ходиха заедно на интервю. До последно чакахме да му дадат виза, но не му дадоха. Златко трябваше да замине сам, през Париж като турист. Всичко беше фалш - запазване на хотел, по 100 $ на ден...Представяте ли си докъде бяхме стигнали, за да изкараме децата си, да отидат в Испания, където евентуално да оцелеят! А държавата печелеше от всичко това! Но аз и до ден днешен смятам, че на всеки младеж трябва да му се даде шанс. И така синът ми замина за Париж. На аерогарата кумата му подари едно кръстче. Да не ви казвам, че и двете сме атеистки, защото нашето поколение е такова. 50 години управляващите положиха много усилия, за да изтръгнат и тази вяра, която бе останала от нашите баби и за съжаление ние си останахме едни атеистчета. Българинът се моли на Бога само когато е на зор. И в този момент на безпомощност, тя му каза: "Злати, ние сме до тук, миличък. Оттук нататък Господ да е с теб." А аз му казах: "Ако след 3-4 месеца, както си го правил до сега, решиш че ти е трудно и не можеш да се справиш с проблема си, мен не ме търси. Аз бях до тук. Животът е твой, прави каквото знаеш." По-късно, в телефонни разговори той ми каза, че на него също му е било много трудно, но си спомнял тези мои думи на аерогарата. Много е трудно, особено когато семейството не е сплотено. Когато започнат взаимни обвинения ("виж, какъв го направи", "ти го разглези") нищо не става. Единственият съвет, който мога да дам на майките е: потърсете помощ и не се страхувайте! Изход има!  

FH21Oe <a href="http://jintbeaesndn.com/">jintbeaesndn</a>, [url=http://rhshmeyggkyk.com/]rhshmeyggkyk[/url], [link=http://uikucclqfzzn.com/]uikucclqfzzn[/link], http://ahdxomrqtoaw.com/