Eдин ден реших да се разходя...
 Вървях, вървях...
слънце грееше - ама не се виждаха лъчите... облаци ги заасенчваха
ама не се чуваше нищо друго освен клаксони на ядосани коли в задръстване; не се виждаше нищо друго, совен хора минаващи покрай мене с намръщени лица и блъскащи се помежду си...
Реших, че ще се махна от тълпата като седна в парка, да почета вестник...
Седнах аз, разтворих вестника. Имаше разкази...
Само че не съм забелязала, че пейката ми е до блато с жаби. Божееее, божееее - нищо не можеше да ги накара да спрат да квакат. колко се молех аз на божето, да ги накара да спрат да квакат, а ангелите да ги изгонят от блатото.
говорех му, как като ги изгони,водата в блатото ще стане бистра и няма да вони тъй... ама не чуваха ангелите, и божето бе глухо...
опитвах се да си чета вестника, ама разказите не бяха тъй интересни, щото квакането разваляше удоволствието да ги чета...
ама аз съм си инат, въпреки всичко продължавах да чета...
реших че като не ме чува божето и ангелите не гонят жабите, ше се правя че не ги чувам и че не виждам блатото...

ха, то взе че се получи. и деня ми стана усмихнат, и звезди можех да свалям вече....

ей туй е мойта кратка приказка....
койт харесал, харесал... койт разбрал смисъла, разбрал...
койт не е - да е...
ам всяка прилика с места и събития - не е случайна...
ей тъй да си раздвижите плесенясалите - от киснене и заяждане тука - мозъчни клетки и мисловни процеси...

поука - нека си квакат жабите, нека вони блатото.... кат не им обръщаме внимание, ше ни стане пак интересно в блог.бг. ако ние не си помогнем нема кой да помогне...

Всъщност на щъркелите може и да им е приятно.

А колко приятно е сега в тъмното да се разхождаш за ръка с любовта, леко да ти е на сърцето, безгрижна душата, топъл вятър да повява, никакви коли да не ръмжат и само жабите да крякат от недалечното блато...

Усмивки за теб.

всъщност, Цефу... предпочитам плисъка на вълните в брега - тих и невидим в мрака... и онова протяжно виене на чайките, посрещайки утрото или пищейки из града...
пред блатото с жабите, клаксоните и смръщените лица... и онова задушаващо ме лицемерие струящо от оная ръка с Любовта....

усмивки и за теб.
не съм те забравила, нищо че нее те коментирам често, както преди...
нова снимка забелязвам в малкото квадратче над измисленото виртуално име.... хубавци са - и двамата на нея ;)