Октомври е самотен...
Тъга и самота вилнеят из улиците на града, в който живеем. Всеки тъгува за нещо - кой за пропилени дни, кой за избледнели спомени, кой за отминала любов, кой за минали години, кой за веселите слънчеви и топли дни на лятото.
Слънцето и то тъгува. Плажът пустее празен и тъжен. Гларусите тъжно вият самотно реещи се из небето. Тъжни, че никой не чува гласа им. Морето и то е тъжно, че не е пълно с хора търсещи ласките му.

Листата тъжно капят съхнейки от тъга.
Октомври... Все още напомня, че зимата е далечна, но идваща. Сега бабичката само събира сняг и студ, с който да ни засипе. Октомври не позволява да мислим за зимата. Есенното слънце раздава последните си лъчи, за да ни стопли.
Гребем с пълни шепи, сякаш да затворим тази топлина в буркани, да ги консервираме и да имаме запаси през зимата.
Летя с кола из булевардите на града - разминавам се с хора, бързащи за никъде. Летя, прозореца ми е отворен. Протягам ръка през него, сякаш за да уловя слънчевата светлина. Но през пръстите ми се процежда есенния вятър, напомняйки че след месец слънцето няма да свети топло, а ние ще треперим от студ, свити в палта и кожуси.

Октомври.
Ухае на капещи листа. Из блокове и къщи се носи мирис на лютеница. Мазетата се пълнят с буркани и бъчви - да има през зимата. Прасетата се радват на последните месеци от живота си - радват се на изобилна храна, не подозирайки че само след 2 месеца наближава края на годината, а с нея и превръщането на угоените им тела във вкусни мръвки, луканки и суджуци.