Здравка Евтимова

Снимка: Photos de Daniel

Казвам му аз на Асен – свири ми оная за камъните падат, а той не чува. Ама хич и не поглежда към мене. Аз като вляза в кръчма, кръчмарят тича, постила ми друга покривка, изкарва уиски от десетгодишно нагоре. Аз му подхвърлям столевка и казвам – я ми викни някоя да пее. Ако певицата дойде след повече от десет минути, я натирвам обратно. Така научава по кой начин се работи с мене.

Ачо и Мачо са от двете ми страни и вардят. Ако някой се пише отворен, двамцата издълбават рана на лицето му – боклукът пипа белега и помни – това ми е от Кирчо. Та викам на Асен: – „Спри тая твоя помия, бе, и ми изсвири „Камъните падат”. А той кара от неговото. Е това най-много ме дразни. С Асен растяхме в две съседни къщи – даже ограда нямаше между дворовете. Заедно ходехме да довличаме бащите си от кръчмата.

Той беше хилаво момче, през месец боледуваше и нямаше кой да ми решава задачите по математика. И по граматика знаеше къде да слага запетайки, той ми пишеше домашните, аз крадях стотинки от другите хлапетия и му купувах кифли, щото баща му пиеше даже повече от моя. Но моят баща е яко парче, а неговият, едно джезве кокали – умря за десет дена. С Асен зъбите заедно са ни пораснали, заедно сме проходили. Обаче по едно време взеха та му купиха акордеон.
То момчето една къртичина човек, акордеонът по-голям от него, ама като се лепна за акордеона – ни задачи по математика ми решава, нито ми пише домашните, нито топка ходи да рита.

- Ще ти строша акордеона – викам, щото още оттогава взе да прави каквото си знае. По едно време като отпуши, та засвири – направо ври – за това как сокол пие вода на Вардаро, и как Руфинка болна легнала. Такива едни ги хвърля, забравиш даже бира да пиеш и забравиш къде са ти цигарите, като го слушаш тая нищо и никаква цицина. Най-много ме ядоса, като взе да ме зарязва и се залепи, та ходи при едно циганче Арсо. И онзи свиреше на акордеон. Така Арсо ми отмъкна единствения приятел. А моята майка е давала на неговата майка някой лев да не пукнат от глад, като баща му умря.

- Арсо – разправя ми Асен, – свири като … – така и не можа да каже като какво свири оня боклук, защото го размазах. От Арсо остана голям гьол кръв. Той беше първият ми гьол. Беше лято, паветата се стапяха от жега, само за десет минути кръвта се спече в прахта и стана на кора. Асен не ми говори четири месеца и седем дена. Щях да пукна като лешник, аз друг приятел нямам. Ама свири, къртичината му недна!

Един път се скрих като най-долната хлебарка – сврях се в сянката на кръчмата, дето двамата с Арсо разтягаха акордеоните. Не мога да ти опиша. Забравих, че се тая в сянката като гнида. Ония двамата свирят за „Йовано, Йованке” и аз не знам къде съм. Почнах, както си стоях в оня забутана сянка, та хванах да пея за Йованка. Майка ми все пееше докато готвеше. Без да има защо пее, ама глас като кошер, където и да го бутнеш, все мед. Като баща се напиеше и го заболеше нещо, майка ми отвори уста, та пее.

„Златке – викаше баща ми, – така не ме боли, щото пееш.” Вятър и мъгла, минаваше му махмурлука на дъртия, но майка още го има тоя глас. Ако не го бях направил на локва Арсо, и не ме бяха прибрали ченгетата, можеше сега някъде и аз да пея, щото майка ми казваше – „Кире, имаш хубав глас, сине.” Ама къде с глас ще вадиш пари, със шамар се вадят пари. Щях да се моля да не ме изхвърлят от мината или щяха да ме наемат да бия народа за жълти стотинки, както аз съм наел Ачо и Мачо. А сега какво – като влезна в заведение, съдържателят певица ми води – да не е по-възрастна от 90-ти набор, да има гръдна обиколка. Знаят ми хатъра.

Някой път обаче ме хваща дяволът и ми се иска да слушам Асен. Той пак си е джезве кокали, даже половина джезве, щото с акордеон колко ще изкараш – майка му за леща пари няма. Жалко, че вече дворовете ни не са един до друг, щото аз купих три баира и ги оградих със зид. Майка ми живее там и ми вика: – „Пусни ме, Кире, да ходя до Станка. Тя хубаво плете, да ми каже някоя нова плетка.” Каква ти плетка, знам, че ще й занесе месо и брашно. Даже аз слагам по някой лев и разправям: – „Хайде, ходи да видиш плетките.”

Казах веднъж на Асен: – „На, ще ти плащам, ела да ми свириш.” Той дойде и взема сто лева. Аз му викам: – „Свири ми това и това. Той уж ми свири за камъните падат, пък без да му позволя, взема да дрънчи други работи, някакви си негови, без да ме пита. „Ама, чакай сега – почнах с добро. – Аз нали ти казах да свириш „Камъните”, ти какво правиш?” Той, ръждивото му джезве, хвърли ми столевката и вика: – „Вземи си парите, Киро”, дръпна си акордеона – ама стар, очукан, та смазан дори, дигна си свирилото и тръгна да излиза. „Стой, Асене – викам. – Ти как си го мислиш, че можеш да се чупиш така от мене?” Той нищо не ми отговори, затвори вратата и се махна.

Нито една певица, нето един кръчмар, нито един бос не са ми хвърляли парите. Аз си имам уважението с хората – и с много гьолове кръв съм го изковал това уважение. Кой не ме уважава, става на гьол. Който ме уважава, си слага пари в джоба. Обаче майка ми казваше: – „Имаш хубав глас, Кире.” И понеже с тоя хайванин заедно бяхме проходили, взех, че пак се набутах в сянката на оня кръчма. Пак с оня Арсо, първата моя локва, свиреха „Девойко мари хубава”.

Аз като най-големия идиот забравих, че съм се скрил. Тоя глас, дето го имах, взех, че пак го пуснах, щото си казвам – и аз искам за мене една девойка хубава, но не от певиците, ами една такава като Руфинка, за да я накарам да оздравее. Да пея и тогава няма да я боли, това го мога от майка ми. Да види, че не съм само за шамари способен.

И Арсо, и Асен спряха да свирят. Асен дойде в забутаната сянка. Арсо не посмя да се доближи, още куцаше, откакто го бях правил на гьол. Но Асен дойде и каза: – „Ела да пиеш една ракия, братче, аз ще ти я купя.” Такава ракия, да знаеш, ми беше по-вкусна от дванайсетгодишно уиски. „Ама гласище!” – рече Асен, и аз си казах на ума – „Тоя човек още ми е приятел” – и се заклех. Тоя човек няма да го направя на гьол, та каквото ще да става.

Затова сега тръгвам с добро: – „Ти чуваш ли, че ти казвам да свириш „Камъните”?” А той не свири „Камъните”, ами подкарал някакви дивотии. – Спри, бе! – казвам му, той не чува. На мене, дето ме зная цяла България. Ама нали съм се заклел, че няма да го бия, да му се не види. – Ти чуваш ли какво ти говоря, бе, идиот такъв!

Той си кара неговите, а на мене цялата кръв се налива в главата. Ачо и Мачо, моите яки момчета, скокнаха. Докопат ли го, няма и локва да остане след него, гроб ще остане. Аз рипнах – не ударих него, ами акордеона фраснах. Юмрукът ми потъна точно там, където онова се разтяга като Икарус.

И тогава видях – Асен, половин джезве кокали – видях сълзи в очите му. Едни такива гъсти. И си спомних когато бяхме деца как го бяха млатили ония от горната махала. Бяха го накарали да повтори, че баща ми е мръсен пияница. Смлели от бой, но не повторил. Не се разциврил. Сега нямаше акордеон. То пък един акордеон…

- Асене, стой, стой, нов ще ти купя. Нов, много скъп!
Той си взе акордеона, обърна се с гръб и си тръгна. Малък човек, нисък като баща си, колко скъсания акордеон малък, а без него половината свят го няма. Целият свят го няма.