като го измисля ше го напиша

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.11.2009 00:06 - Завинаги до теб!

Автор: thedarkangel1977 Категория: Лични дневници

Прочетен: 1105 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 08.08.2016 16:41

автор: Стоимира Прокопиева
на Марк

Стоеше сам и просеше за свободата си. Скимтеше жално, молейки се да му отворят вратата, за да не е сам. Но те не го чуваха... Опитваше се с лапа да я отвори, но не се отваряше... И преди са правили така. Като идваха хора, го затваряха в някоя стая. Раздираше тишината в стаята с лая си. Но не го чуваха. После хората си тръгваха, и Марк пак беше с Мама и Кака. А сега го затваряха и без да има други хора в апартамента.... Затваряха го, дори когато апартамента потъваше в мрак и тишина. Аискаше да е до леглото на мама, да пази съня й.
Лягаше на килимчето си в очакване да стане светло и да чуе гласовете им. Тогава щяха да отворят... Не разбираше защо го правят. Явно хората са глухи, а не със силен слух, като него и всички кучета по света... Иначе нямаше да го оставят да скимти и да лае, да се моли да му отворят... А той просто не искаше да е сам, искаше да е с хората, за които бе готов да даде живота си. С хората, с които израсна. С хората, които го хранеха и го извеждаха пред блока и играеха с него, подхвърляйки му пръчки... Не им се сърдеше, че не го разбират. Приемаше, че така трябва да бъде. Те са хора, те знаят кое е най-правилно за него. Стоеше и чакаше момента, в който някой ще му отвори... Когато най-после вратата се отвореше, изскачаше като стрела - ухилен и умилкващ се, първо към този, когото първо виждаха очите му. А после хукваше из стаите, да я търси нея, Мама... И когато я намереше, лягаше до нея, щастлив че пак са заедно...

1. Нищо нямаше да е както преди. Усети го през една вечер, когато вече го нямаше апартамента с огромните стаи; през една вечер когато се озова на ново място. И преди беше ставало така, но той беше спокоен, защото стаите се меняха, но Мама и Кака бяха с него, и Мърфи. Спокоен беше и сега, те пак бяха с него - макар че Кака идваше рядко, но имаше ново лице с тях. Когато видеше Кака й се радваше, сякаш му дават цяло прасе за вечеря. Никога не беше ял цяло прасе, но сигурно то беше колкото 10 консерви Джери. Никога не беше ял 10 консерви Джери на веднъж, но тази консерва му беше любимата - не я сменяше с никоя друга.
Започнаха дни, в които Мърфи го нямаше. Но все пак се връщаше - притихнал и мълчалив. Лягаше в един ъгъл и заспиваше, сякаш се стараеше да е невидим, да не пречи.
Марк беше свикнал Мърфи да спи и не му правеше впечатление. Но усещаше, че е нещастен и не знаеше как да го успокои. Не беше учил психология, кучетата не учат такива сложни науки...
Усещаше, че с Мърфи не са желани от новото лице, но беше спокоен и сигурен, че Мама няма да позволи да му се случи нищо лошо. Така, както той нямаше да позволи да й се случи нещо.

Един ден пътуваха всички заедно - Мърфи, Марк, Мама и новото лице, и Кака. Марк беше щастлив. Нищо че на задната седалка беше тясно и нямаше много място - с Мърфи се бяха наместили на едната седалка един върху друг, на другата до тях Кака и някакви кутии между кучетата и нея. Беше щастлив, че са заедно и глух на мрънкането на Мърфи, че е върху него. Играеше си с колите, профучаващи покрай тяхната - опитваше се да ги лапне с уста.
А после спряха пред позната къща. Марк си я спомни, та нали едно лято няколко дена бяха тук - Мама и Кака, той и Мърфи. После тръгнаха, а Мърфи го нямаше. Марк не разбираше какво става, но пак беше щастлив - сега щеше да има повече място за него на задната седалка.

2.
Дните се нижеха еднообразно. Дни и нощи седеше затворен - вече не в стаята, а на балкона.
Като го пуснеха - демонстративно правеше локва насред кухнята. Не че имаше нужда да се облекчи. Просто така изразяваше протеста си, че е бил сам.
Кака се завърна. Доста дълго я нямаше. Марк беше спокоен че пак ще я види и не разбираше, защо мама плаче. Чакаше, по едно време се притесни, че няма да я види и започна да се моли, да се появи. И я дочака.

Радваше й се така, както никога през времето откакто израсна с кака и мама. Нямаше търпение сутрин, щом отвореха вратата на балкона, да я потърси. Мама отваряше нейната стая - първо подаваше глава и с усмивка казваше: Мира, ставай. Добро утро. А Марк нетърпеливо мушеше главичка и щом мама отвореше докрай вратата, нахлуваше в стаята й - същата стая, в която преди го затваряха - и весело лаеше, докато кака не седне в леглото сънливо. Тогава мушваше топлия си нос в лицето й и лекичко я близваше. Това беше неговото добро утро.
С нетърпение чакаше да чуе от нея вълшебната думичка. Чуеше ли я, значи щеше да има игра навън. Докато кака сънливо тътреше крака към входната врата, подлайваше нетърпеливо да побърза. А щом хванеше синджира, пощуряваше. Скачаше, прегръщайки я с лапи. После сядаше до вратата и подаваше вратле да го сложи на нашийника му.

Когато се наигреше и вече краката му се плетяха от умора поемаха към блока. Понякога се спираха на полянката зад блока - кака се озърташе да види има ли хора и се спираше пред храсчетата с цвета. Марк нетърпеливо се дърпаше със синджира около нея, но едва когато направеше букетчето, Кака тръгваше с него към входа. Щом влезеха в апартамента, марк тръгваше да търси мама и едва когато й се появеше, хукваше към банята, уморен и жаден. А мама се радваше на подаръка, който кака й даваше от двамата заедно...

После всички излизаха и оставаше сам, чакащ да се върнат. Когато входната врата се отвореше - изскачаше като стрела през нея, за да ги посрещне още преди да влязат. Минаваше през всеки - да помаха с опашка, да се оттърка в крака му. и щом извършеше ритуала си, хукваше към мама - за да я прегърне и да се гушне в нея.
Когато и това беше направено, Кака напомняше вълшебната думичка и Марк забравяше за всички.

Разхождаха се дълго в мрака. Минаваха през полето до блока - осеяно с бурени и храсталаци, само пътечките през него улесняваха играта им. Поемаха по пътеката, която беше странна не като другите твърда, а мека и мръсна. Вървяха дълго, докато стигнат до къщите зад полето. Кучетата започваха да лаят гневно, а те се спираха и поемаха обратно. Малко игра на полето и кака казваше другата вълшебна думичка, с която Марк вече усещаше, че е гладен.
Вкъщи мама вече го чакаше, приготвила в неговата купа любимото му ядене - консерва джери, смесена с хляб и вода. Но първо вода в банята - само през деня, когато се връщаше изморен от игра и жега, марк си играеше с водата, като се напие. Плискаше я с лапи из банята, мокреше се да се охлади. А после тръгваше из апартамента и правеше плочките в мокри лапи.
Вечер, като се напиеше с вода, мама понасяше купата. Марк я следваше чинно. Знаеше, че като остави купата на балкона, после няма да може да излезе от балкона, но пък щеше да е с пълен стомах...

Все по-често излизаха с него пред блока, а после му отваряха една друга къща - тази къща беше много странна. Нямаше много стаи, нямаше мебели. Беше тъмно, само през стените до пода се процеждаше малко светлина. Понякога имаше вода в легенчето, а понякога - не. И стените не бяха като тези в другата къща, а дрънчаха като ги удареше с лапа.
Приемаше и това, макар че раздираше с лай тишината и подлудяваше съседите.

Следва...

Нагоре