Ако знаеше как без дъх се ослушвам –
През целия град, заледен и пустинен,
През кости-антени и пранета опушени,
През хъркащи спални и екрани изстинали,
През човека до мене,
През нощната яма –
За да чуя – с кожата си – твоето сърцебиене,
За да усетя – сляпа – съня ти, в който ме няма...
Ако знаеше как душата ми тихичко вие
Сред безлунната пустош на стаята,
Ако знаеше...

Боя се, че знаеш.

Ст. Пенчева 

Обичам да те гледам отстрани,
когато ти със другите говориш
и цял на другите принадлежиш,
и цял си в техните съдби разтворен.

Аз гледам с тайна нежност отдалеч
лицето ти – ту светло, ту сърдито,
с очи сурови и с очи добри –
но винаги открито.

Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
това е твое мъжко право.

Забравяй ме, за другите мисли,
опитвай се земята да нарамиш,
лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,

когато през лица и гласове
очите ти внезапно ме намират –
и ослепявам, и сама слепя,
и земното въртене спира...

Станка Пенчева

Ще се уча да живея без тебе.
Ще събера полека натрошеното, разпиляното,
всичко, което вече не ти е потребно.
Ще сложа една кръпка голяма
върху душата си, сиромашката,
ще смета думие ти нехайни,
ще измия двете кафени чашки,
изписани със ненужни тайни.
И чак тогава ще забележа:
подредено е, чисто, прибрано -
само
въздухът още мирише на нежност...
И на неочаквана рана.

Станка Пенчева 

Такава власт над себе си ми даваш,
че аз стоя изтръпнала, безмълвна.
…Косите ми със светлина са пълни,
от устните ми капе мед и вино,
огньове еньовденски, сини
играят на прострените ми длани…
Не е то страст,
не е желание –
ако ти нося болка, ще я вземеш:
и смърт да съм дори – ще ме приемеш.
Мълчиш.
А цялата земя крещи:обичам те!
И аз, владетелката, тихо коленича
и гордостта ми като дреха пада…
Такава власт над себе си ми даде,
че ти се покорих.

Станка Пенчева