Поне веднъж на ден старият ни черен котарак сам идва при някого от нас. Прави го по такъв начин, че ние приемаме това като израз на някаква специална молба. Не че иска да го нахраним, да го пуснем навън или пък да задоволим някаква подобна негова тривиална потребност. Той има нужда от нещо много по-различно. Ако си седнал удобно, той ще скочи в скута ти, ако не, застава с тъжен поглед край теб, докато му направиш местенце. Щом веднъж се настани в скута ти, той започва да потрепва, преди още да си погалил гърба му, да си го почесал под брадичката и да си започнал да му повтаряш какво добро котенце е. Тогава пуска мотора на бързи обороти и започва да се върти, докато се настани по-удобно. От време на време мъркането му излиза извън контрол и зазвучава като хъркане. Гледа те с широко отворени, пълни с обожание очи и дълго и бавно примижава по котеижи, изразявайки така пълното си доверие. Скоро притихва. Ако усети, че всичко е наред, може да остане в скута ти за удобна дрямка. Но може и да скочи и да тръгне по свои си работи. И в двата случая е доволен.

Дъщеря ни го казва кратко и ясно: „Блеки има нужда да го накарат да мърка." В къщи той не е единственият, който изпитва подобна потребност — и аз съм като него, а и съпругата ми. Убедени сме, че това не е привилегия само на определена възрастова група. И все пак, тъй като работя в училище, а съм и баща, свързвам тази потребност най-вече с подрастващите, с тяхната бърза, импулсивна нужда от топла прегръдка, протегната ръка, подпъхване на одеалото — не защото нещо не е наред, не защото трябва на всяка цена да се направи, а просто защото това им доставя удоволствие. Много неща бих искал да направя за децата. Но ако трябваше да избера само едно, то щеше да бъде: да се гарантира на всяко дете, навсякъде по света, възможност, поне веднъж на ден добре да си помърка. Децата, като котките, имат нужда от време за мъркане.